Смуглите очи на вечерта се процедиха в нея, сляха се с тена ù и се вплетоха в черните снопове на косите ù. Светлините на рекламите проблясваха върху лъщящите ù устни – плътни и чувствени, които блестяха повече от безизразния ù поглед. Деколтето ù бе разтворено до дъното на душата ù, полата – едва прикриваща мечтите ù. Мястото бе обичайното, времето – същото, а погледът ù все така устремен към нищото, към пропастта на собственото ù безхаберие и разруха.

Светлините заиграваха по пайетените ù одежди, като скриваха ненужното от погледа на минувачите. "Аз съм продавач на мечти!" - мислеше си често тя. Да, наистина продаваше мечти, сбъдваше желания, но фея никак не беше. Срамът и позорът се полепваха по нея като безпризорен кошер, намерил своя пчелин и оставаха да градят своите нечестиви кули. И накъде посред този градеж обикновената Деница се бе превърнала в прелъстителната Денис, която намираше своето място в малките хотелски стаички и тъмните преки на отсрещния парк. А можеше и да не се случи така. Но за това тя рядко мислеше, рядко се обръщаше с носталгия назад към не толкова красивото си минало и рядко търсеше причините за безчестното си положение.

Не толкова отдавна Деница беше още Деница и светът стоеше неоткрит пред очите ù. Само преди почти три години крехката ù и незряла възраст я подмами да поеме по пътя на бързото реализиране в нищото и мигновено от отличничката на класа тя се превърна в отлична нощна жрица. Преди почти три години, а често ù се струваше, че оттогава са минали векове. Толкова архаичен ù беше споменът за онези години, когато в столовата на детския дом делеше малкия си порцион с приятелките. Тогава още вярваше, че е родена с цел на този свят, че има велика мисия и съдбата ù отрежда да страда в началото на пътя ù, защото финалът му ще бъде величествен. Дори и тази вечер прикритите ù в мрака очи виждаха този възход, който щеше да превърне гъсеницата в красива пеперуда. И тя беше пеперуда, ала нощна и препърхваше с крилете си връз всеки мъжки силует, приближил се до нея.

Детството ù я бе научило, че нищо в живота не идва даром и тя се стараеше да създава илюзията си, че постига висините на благодатта, отдавайки се на мрака.

Приемаше приглушения екстаз на тялото си като върховна нирвана и се прераждаше всеки миг в още по-маловажно същество. Това виждаха и хората у нея. Всъщност хората познаваха само Денис. Деница се прибираше изморена в малките часове на нощта и отпускаше употребеното си тяло върху стария диван в квартирата си. Малката стаичка в сутерена на луксозната сграда в центъра на града я даряваше с хладната си прегръдка и през лятото, и през зимата. Спартанското ù обзавеждане въобще не говореше за уют и мечтания, а малкото прозорче, опряно почти до тавана, винаги бе облепено с хартия. Сякаш се превърнала в оная сила на мрака, която филмите често фантазират и бе избрала безкрайността пред ежедневието. Ежедневие – странна дума за нея, тя съществуваше в своето еженощие и проспиваше парливите летни делници или пък мразовитите зимни обеди. В какво се бе превърнала? Дори и не питаше. По-удобно ù беше да не знае и може би по-спокойно ù ставаше от това.

Тази вечер излезе от приземната си бърлога без желание за нищо. Дотегнали ù бяха вече всички приумици на търсачите на нощни емоции, не се учудваше от щенията им, не се изумяваше от фантазиите им. Тази вечер беше просто поредната нощ на пиацата. Деница беше уморена, Денис – също, но лъскавите дрешки, тежкия грим и заучените кокетни пози криеха тази истина. Беше дошло времето за равносметка и ново начало.

До нея спря мъж. Без церемонности и лъжливи ласкателства се разбраха за сумата, срещу която той щеше да получи желаната услуга и потънаха в тунела между нагъчканите една в друга сгради. Един мъж с внушителни размери потупа по рамото новия клиент и с характерен жест му напомни, че безплатни удоволствия няма. Денис вървеше няколко крачки напред, той плати и я догони. Влязоха в една врата, от която тръгваше стълбище. Тъмен коридор с разбити плочки ги поведе към малка стая с подготвено за работа легло. Денис вървеше пъргаво и без да се притеснява от тъмнината. Беше наизустила всяка дупка по пода му и знаеше, че стаята ги очакваше с отворена врата.

Мъжът беше обикновен, със стандартни желания. Сигурно и за първи път изневеряваше на жена си. На пръста му се виждаше белегът от халка, която сега липсваше. Бялата му риза се открояваше в сумрака на стаята и разнасяше аромата на току-що напарфюмираната си тъкан. Тридесет минути – с толкова разполагаше той, за да превъзмогне животинското в себе си и да се прибере хрисим вкъщи. С едно движение Денис съблече горнището си и пъргаво се опъна върху чаршафите. Погледът ù го подканяше и недвусмислено му казваше: "Времето тече!". Тя дори се опита да се усмихне, но нещо сякаш задуши този момичешки порив, останал неотстранен и привичен за Деница. Мъжът подходи към нея плавно и невъзмутимо.

Десет минути по-късно вече се изпъваше доволен в леглото, а в главата на Денис се въртеше един и същ въпрос: "Не може ли всички да са като него?!" Задаваше си го винаги, когато ù се случеше такъв клиент. Тя извади от чантата си нов сапун и му го подаде, посочвайки към банята, от която вече излизаше. Облече се набързо и седна на леглото – имаше още около петнадесетина платени минути и тя се почувства длъжна да ги прекара с него. Но не. Той се върна, увит с хавлия, погледна я и, обръщайки се с гръб, ù каза да си върви.

Нощта премина в чакане на пиацата, а сутринта я завари изтормозена и уморена. Взе си крайно недоволния процент от заработеното и получи нова закана за несвършената си работа. Прибра се и легна, без да сваля грима си. Тъкмо се бе унесла, когато на врата се почука.

~ Кой е?! – викна тя с досада. А и наистина кой беше – наемът е платен, консумативите – също. Кой знаеше адреса ù, че да дойде до тук? От другата страна на врата не се чуваше глас. – Кой е?! – повтори тя с по-висок глас, но отново я посрещна мълчание. Ядоса се. Цяла нощ се занимаше с прищевките на някой си, а сега, когато е нейното време за почивка, се появява някой на вратата ù. Но стана и я отвори рязко. После се опита да затвори бързо, но една мъжка ръка я избута и нахълта в стаята. "Мъжът от снощи?!" - разпозна го Деница, но въпросителните в главата ù се въртяха една след друга и образуваха такъв метеорен дъжд от откъслечни фрази, че дори не можа да отвори уста. Той затвори вратата след себе си и все така мълчалив седна на леглото ù. Тя остана права. И снощи, и сега едва виждаше чертите на лицето му. Сякаш мракът се беше вселил в него.

~ Кой сте Вие?! Защо сте тук?! – попита тя нетърпеливо, опитвайки се да го види.

~ Никой, дойдох за теб! – отвърна той без нищо в него да потрепне.

~ За мен?! - но преди още да изрече до край учудването си, мъжът я притисна до себе си.

Силни бяха ръцете му и тя се озова в окова им без дори малка вероятност за измъкване. Опита се да се бори с него, но техниката му на прихващане винаги я оплиташе така, че тя оставаше в клетката на ръцете му. Умората си казваше думата, но съзнанието ù работеше на пълни обороти и разбрала, че със сила няма да се отърве, Деница се превърна в Денис. Дългият ù маникюр се бодна във кожата му и се плъзна по дължината на ръката му, но без да оставя следи, без да боли, без да се дърпа. Тази игра вече я знаеше. Играла я беше и беше сигурна в крайния изход. Отърка се в него, отпусна глава върху гърдите му и прехапа устни, сякаш желаеше всяко негово движение.

~ Имаш да ползваш едни двайсетина минути от... – преди да довърши, едната му ръка я стисна за гърлото и тя не можа да довърши. А после пръстите му се впиха в бузите ù и затиснаха устата ù. В този миг, за първи път от години, очите ù светнаха със страшен блясък. За първи път животът ù се изнизваше като филмова лента пред очите ù. Остра пронизваща болка и невъзможност да ù се противопостави се сливаха в едно и замъгляваха съзнанието. Кръв. Нов пробив към вътрешностите ù. Ушите ù забучаха. Мъжът превъртя острието в нея и погледът ù се вцепени. Той я отпусна плавно на пода. Вече не стискаше устните ù. Знаеше, че е още жива, но не можеше да извика и дъх не можеше да си поеме. Тънка червена линия се стичаше по брадичката ù, защото не можеше да я преглътне. Погледът ù остана вперен в неговия, изпълнен не със стотици въпроси, а само с един: "Защо?!"

Той остана дълго до тялото ù. Кръвта се стелеше из стаята, а той я гледаше и доволна усмивка се прониза на лицето му.  После си тръгна, без да затваря вратата.

***

По обед в сградата се разнесе страшен писък. Ясно се отличаваше гласът на чистачката. Съседите се насъбраха и тръгнаха по посока на виковете. В сутерена беше сумрачно, но се виждаше отворената врата и жената, разтреперена и приседнала на пода. Едни се заеха с нея, други осветиха стаята. В центъра ù лежеше обезобразеното тяло на Деница. Органите ù, извадени с хирургическа точност, бяха наредени около нея в полукръг, опасващ главата ù. Скоро сирените известиха и пристигането на полицията. Едър, добре изглеждащ господин се приближи по коридора, предшестван от мирис на парфюм. Беше разследващият инспектор, много чувствителна към убийствата на жени личност, чиято съпруга безследно бе изчезнала преди година. Застана до трупа на Деница, огледа го и непрестанно потъркваше пръста си – точно там, където години наред беше стояла брачната му халка.