1 ago 2022, 10:47  

Смърт зад портата - 6. /криминална фантастика/ 

  Prosa » Novelas y novelas cortas, Ficción y fantasy
665 3 9
8 мин за четене

Изчезването на малкия Ванчо

Чичо Пешо се завърнал и временно се поуспокоил. Част от загадката била разрешена – разбира се, само за него. И за някои бивши колеги, на които разкрил получените сведения.

Те приели откритието спокойно. Отдавна имали нещо такова на ум. Дори поради внезапното спиране на убийствата.

Станало ясно – Асен Аговски и жена му наистина били легнали на дъното и изчаквали. Естествено, той бил сред кръга информирани за капаните и затова избягвал да наднича дори към гората, намираща се зад оградата на къщата му.

Обаче…

Да, децата?

Откъде са отвличали децата?

Точно тогава във врящия и кипящ в предизборни политически борби град се случило странно събитие. Не, не бил застрелян отново някой новобогаташ. И точно тези дни не се разпределяли икономически бази. А в нощните заведения било по-спокойно – пеперудките били изкупени, нови засега не се появявали. Потокът жрици на любовта бил насочен към чужбинско…

Просто изчезнало едно дете. Седемгодишният Ванчо, син на детска учитлка и шофьор. Живеели в панелен блок почти до Горското, излязъл да си играе, цялата компания отишла до бившия стадион в Ясеново, Ванчо казал, че огладнял и се прибира, поел през гората и…

Толкова…

Разбира се, милиционерите, обвинени като полицаи, били доста заети. Най-вече с пазенето на спокойствието си.

Но това не било сблъсък между две улични банди, нямало риск от камък или бухалка, та униформените тръгнали да обикалят града, псувайки с наслаждение майката-учителка…

Нищо!

И този ден, и на другия, и сетне…

Цяла седмица.

Претърсвали гората с надежда да намерят поне нова купчинка – нямало. Посетили всичките му приятелчета, търсели детето дори в тихата градска библиотека…

Ванчо просто се бил анихилирал…

А на седмия ден излязъл от гората откъм Горското.

Сам. Леко чорлав, в прашни, но здрави дрехи, при това сит. Срещналите го граждани усетили, че това е издирваното дете, попитали го за името, веднага му поднесли половин кифла.

Ванчо, разбира се, отхапал от нея, но не доял дори половинката. Явно не бил гладен. Къде се е хранил?

В това време пристигнала милиционерска кола. Напълно случайно – защото вече не изпращали патрули да издирват хлапето. Бензин нямало, пари нямало, желание нямало…

Само че появата му разтърсила дори младите полицайчета и те веднага го закарали в болницата.

Докторите установили: напълно здрав, само по сгъвките на блузката пълзели някакви инсекти. Което било странно, тъй като в региона дори в циганската махала нямало гадинки отдавна. В този момент, де – после се развъдили…

Измили го, сложили му топла храна, включили стария касетофон.

И Ванчо като започнал една история…

С две думи, новият началник на полицията се сетил за знаменития чичо Пешо и го извикал. Усетил, че само подобен образ може да изслуша детския разказ и после да изгради стройна, макар и безразсъдна история…

 

ПЛЕМЕТО

Чичо Пешо внимателно се запознал с протоколите от разговорите с детето. Било нещо като запис от профсъюзно събрание – присъствали началници, психолози, педагози, самото момче. Едва успели да задържат родителите му извън заличката, където беседвали. Хората направо пощуряли – единственото им дете, изчезнало за цяла седмица, в ръцете на полицията…

Самите протоколи били доста подробни. И нито един не стигал до края – до излизането на Ванчо от гората. Чичо Пешо имал чувството, че възрастните – независимо дали полицаи, педагози, психолози, просто детски лекари, не можели да приемат думите на Ванчо. За тях това било някаква фентъзи история /тогава тая терминология навлизаше у нас, а книжките заливаха сергиите по улиците/, някакви видения в детското съзнание.

И след многочасов разпит – отново започвали, като често задавали същите въпроси.

Три дни чичо Пешо чел документите, накрая отишъл в дома на Ванчо.

Апартаментът бил в един от многото панелни блокове. Отличавал се от другите по паркираната отпред жълто-синя кола и малката тълпа от хора, смятащи се за журнолисти, опитващи се някак си да стигнат до момчето.

Чичо Пешо звъннал на втория етаж, полицаят зад шпионката го познал и отворил. Сетне си поприказвали с родителите на момчето – за времето, за новите цени, за поредните избори.

Тогава и разменил няколко думи с Ванчо. Така – пътем. Най го заинтересувал апетитът му – бащата казал, че вече се хранел нормално. Тоест, по детски обяснено – изгълтвал всичко вкусно. Странното било, че излапал вечерта чиния с грах яхния, а сутринта голяма паница със зеленчукова супа. Направо противопоказни за седемгодишно дете безвкусици…

После отишли в малката спалня, която била стаята на Ванчо. Чичо Пешо разгледал играчките му, направили няколко състезания с автомобилчета, пътем си поприказвали…

От този разговор, разбира се, протокол нямало. Пък и чичо Пешо не искал никой да присъства, само родителите на момчето надниквали, а веднъж донесли кутия с шоколадови бонбони.

Но разказът бил така поразяващ, че чичо Пешо го запомнил, а сетне и възстановил под формата на рапорт.

И така – Ванчо тръгнал към дома си. За по-пряко решил да мине през горичката, макар и той да бил слушал страховитите истории за нея.

По средата на пътя забелязал кълвач на едно дърво. Замерил го с пръчка – какво друго да направи момче на тая възраст?

Кълвачът отлетял на друго дърво. Ванчо пак го замерил, после отново…

И разбрал, че е на края на гората. През храстите се виждал нискитя хълм, но къщите – сред които и останките от бившата къща на Аговски, били изчезнали.

Ванчо излязъл от гората и зяпнал. Имало хора. Обаче – странни хора. В особени дрехи – по описанието му изглежда били в халати, с кожени шапки, някои носели камшици. Тези хора пасяли цели стада коне. Много коне. Някои доели кобили в големи съдини, нещо като етнографски менци. И пиели млякото. По-късно Ванчо също пил. С което поразил следователите – нашенче, съвременно дете, да знае, че кобилите се доят, а млякото става за пиене. Точно този детайл объркал съвсем възрастните. Нямало как да го измисли…

А точно срещу гората били разпънали лагер – от кожени и платнени палатки, в средата няколко големи дървени колиби, покрити с клони. И до лагера – голямо място, заградено от пръти. За нощуване на конете…

Никой не обърнал внимание на странното момче. Макар че го забелязали – колкото пъти отивал при някого и се опитвал да го заговори, онзи го загърбвал и бързал да тръгне някъде.

Наоколо играели и деца. Повечето полуголи, само по някакви гащи като шалвари. Но и те се дърпали от приближаващия ги Ванчо…

Било време за обяд и гладното момче приближило до големия огън, върху който нещо вряло в казан. Без да го поглежда, мърморейки си неразбрано, стара жена му подала дървена паница /после уредникът от местния музей я нарекъл „пахар“/ с нещо като чорба в нея и дървена лъжица. Ванчо излапал всичко – някакви зеленчуци и парче месо, което оглозгал от кокала. После отишъл до малката река и изплакнал паницата, както го учела мама у дома.

Това, изглежда, харесало на старицата и тя му дала някакъв плод. Голям като детски юмрук, показал Ванчо на чичо Пешо, мек, сладък…

Вечерта легнал до огъня, но дошъл някакъв човек, вдигнал го леко за панталонките и внесъл в близката шатра.

Така – почти цяла седмица. Не разговаряли с него, децата го отбягвали, но му давали храна. Готвено, някакви постни супи, месо /чичо Пешо предположи, че конско – за други животни Ванчо не споменал, освен за кучетата – пазачи/. Нямало хладилник, нямало магазин, нямало как да избира – и всичко му било вкусно. Защото друго просто нямало…

Един ден решил да опита пак да се върне в града. Хората от лагера го изпратили с поглед, но нищо не казали. Той прекосил рекичката, прескочил ниския насип, влязъл в гората.

Тъкмо тогава започвала поредната буря на жълтите кълба. За тия дни не бил видял ни едно, но в този момент кълбата се появили. Носели се като бързи рибки наоколо, няколко пъти изпукали. Не, не гръмнали, а изпукали като пробити балони…

Видял, че пред пътеката са опънати жълто-червени ленти. На височина около метър – показал на чичо Пещо до корема си.

Ванчо се мушнал под тях и…

Се оказал в нашата гора. Било тихо, спокойно, нямало никакви балони, нямало ленти. И хора нямало…

 

Следва продължение...

 

Към блога ми - https://genekinfoblog.wordpress.com/

 

 

© Георги Коновски Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??