Смъртта на зайците
Смъртта на зайците
Самоубийствата са чести в моята професия.
Имах един приятел, който обичаше да разсъждава над това. „Самоубийствата са чести в тая професия“, мърмореше, подпрял брадичка на ръка, със светли очи, вперени в нищото. После изведнъж ме поглеждаше, вдигаше само очите си и ме пронизваше с поглед:
- Защо бе, Добри? Защо така става, че хората, които най-добре разбират света, решават да го напуснат?
- Не знам.
Сивите очи срещаха моите. И двамата усещахме лъжата, но избирахме да мълчим. Онези дни бяха ясни, топли и ние пиехме бира в някое празно заведение. Често ни терзаеха тези въпроси – за живота и смъртта, за това защо човек предпочита едното пред другото – и ако ви кажа, че на нас младите не ни е пукало, значи изведнъж съм си загубил разсъдъка и съм решил да ви излъжа. Защото ни пукаше. Пукаше ни и дълго никой от нас не събра решителност да признае истината:
- Може би животът не си заслужава живеенето, Жоре? – разперих ръце и свих рамене. – Може би това е единствената истина, урокът от баснята.
Жорката тогава пак беше вдигнал странно светлите си очи към мен. Нищо не каза. Само ме гледа известно време, сякаш се опитваше да реши нещо и търсеше подкрепа в мен.
Може би я беше намерил. В онзи ден съм убил човек. Жорката се обеси след няколко дена. Без бележки, без да каже нищо.
А на мен работата ми е да спасявам хора. Или поне това казваше психологът, който ме обучаваше. Наместваше един дървен стол пред бюрото си, посочваше го с показалката и почти извикваше, защото вярваше, че така думите му ще ни се набият в главите:
- Колеги, това, което говорите, начинът, по който го говорите, тези неща могат да накарат пациента да предпочете живота пред бесилото. Затова говорете само ако имате какво да кажете и тогава пак помислете дали трябва да го казвате.
После стисваше показалката си като автомат, стисваше и устните си до тънка бяла линийка и ни оглеждаше един по един. Толкова беше слаб, че бежавият му костюм висеше сякаш на закачалка, а с огромните си очила приличаше на навъсена муха. Тренчев, така се казваше, ги наместваше с трепереща от дългогодишния алкохолизъм ръка и завършваше тихо, почти шепнешком, сякаш тъкмо щеше да изкаже тайната на вселената:
- Колеги, бъдете умни. В свят, пълен с трапове, се пристъпва на пръсти.
Тренча го намериха залепил буза за бюрото си една сутрин. Не знам какво философско учение изповядваше, но вечерта се бе доверил на алкохола и приспивателните.
Сетих се за всички тези неща онзи ден, когато докараха при мен едно момиче на четиринайсет. Майка ù и баща ù ми обясниха по телефона, че чичо ù се самоубил пред нея. Бил пенсиониран военен, дългогодишен ловец – един ден, като излезли в гората, без да каже нищо насочил пушката към себе си и... бам. Момичето нито изпищяло, нито подскочило. Другите ловци казали, че просто отпуснала ръце, оклюмала като изсъхнало цвете.
Говорихме близо шест часа с нея, почти без прекъсване. Историята ù ме накара дълбоко да се замисля, но най-голямо внимание обърнах на следните думи:
- Чичо много ме обичаше, като своя дъщеря. Един път, като отидохме на лов, кучето надуши заек и го подгони. Чу се изстрел. След малко отидохме да видим какво е станало – едно зайче лежеше на земята. Кафявата му козинка около задния крак беше оцапана в червено. Бях малка тогава, на 9-10 и го попитах от какво е умряло зайчето. Раната не беше смъртоносна, защото знам от чичо, че най-добре е да удариш в окото или някъде другаде, където няма да си личи.
Чичото се противил, не искал да отговори, но накрая, вече в колата, ù казал:
- Зайчето не е умряло от изстрела, мило. Заради раната е паднало и не е могло да стане. Като го е стигнала хрътката, сърцето му се е пръснало. От страх.
Все още много малкото тогава момиче се разплакало.
- Не плачи, миличко – стиснал я за рамото, ядосан на себе си. – Такива са зайците.
Такива са зайците. Тези три думи още ме гонят в съня ми.
Момичето ще се оправи. Ще преживее видяната смърт. Детската психика е изненадващо издръжлива, може би заради вариабилността, която липсва на по-възрастните. Девойката надали ще забрави, надали ще разбере пълния смисъл на случилото се, и вероятно това ще я предпази, но ще прости.
Приказвах после с родителите за нея. Обясних им това и те наистина се зарадваха. Заминавали за Америка след месец, тя щяла да учи английски, а после и право в някакъв изтънчен университет, за който не бях и чувал, но по техни думи беше изтънчен.
Чичото живеел в една от последните къщи в някакво село. Нямал жена, имал куче. На погребението се събрали достатъчно хора, че да го изпратят. От чутото за него си направих извода, че е бил добър и умен човек.
Такива са зайците. Мисля си за тези думи, докато отпивам от бирата си, сгрян от обедното слънце. И Тренчев беше добър човек. От време на време го викаха от полицията, когато имаха самоубиец на главата си. Сигурно най-малко едни петдесет самоубийства беше предотвратил. Не знам какво им казваше Тренча, какво ги лъжеше, но съм чувал от колеги, които го познаваха повече, че всеки месец на определени дати получавал цветя с картички.
Чистачката го намирал сутринта в кабинета му, проснат сред разтворените картички.
„Говорете, само ако имате какво да кажете и тогава пак помислете дали трябва да го казвате.“, учеше Тренча. Мислите ми се отплеснаха към чичото. Без бъдеще, възрастен мъж, запечатан в настояще на самота. Представих си го как стои до кучето, с пушка в ръка, не знам защо. Стои сам сред мрака на къщата. Близките му са далеч, някъде в Америка, много далеч. Сърцето му бавно се разтуптява, после по-бързо... по-бързо...
Загледах се в изпитата си бира. Пяната се стичаше на парцали по чашата, на дъното на която се бе събрала малко кехлибарена течност. Гледах я дълго. Страх ме беше да се прибера. Поръчах още една.
© Николай Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, че сте ми писали и тук. Отговорих Ви.
-
Здравейте, Николай,
Написах ви вчера лично съобщение, че този ваш разказ е бил номиниран и оценен за публикуване в Eurochicago.com. Моля, отговорете ми дали сте съгласен разказът ви да бъде публикуван. Ако не отговорите навреме, вместо вашият може да бъде публикуван друг разказ.
С най-добри пожелания,
Мариана Христова
редактор на изданието -
Благодаря на всички за вниманието, както и на редактора, че е добавил разказа ми на фейсбук страницата.
-
Прочетох с удоволствие! Хубав разказ!
-
Харесах!
-
С Кети Рашева. Поздравления!
-
Пък на мен сърцето ми е при фантастиката, Анабел. Но ще се постарая, обещавам.
Благодаря Ви, Силвия и Севделин! -
Хубав разказ! Поздравления!
-
Но пък сякаш най-достойните хора са именно тези, които опитват да спасят всички. Поздрави и на теб Георги.
Довереница, и ние хората сме такива, като зайците. Разказът все пак е вдъхновен от нас.
formex, благодаря, ще ми трябва успех. Радвам се, че все още има хора, които обичат произведения, гъделичкащи мозъка(или поне опитващи).
Анабел, ти не можеш да правиш комплименти, аз не мога да ги приемам... Въобще, комбина сме отвсякъде.
Благодаря отново на всички за коментарите! -
Никой не може да спаси всички, а понякога докато се опитва, губи себе си... Поздрав за силния разказ - Впечатли ме.
-
"Такива са зайците"... Да ... Лъвското има къс живот, заешкото живее дълго и скъсява живота. Впечатлена съм от прочетеното.Браво!
-
Силен разказ!
Кара те да мислиш... за разлика от повечето съвременни произведения.
Нищо, че има малко коментари...
Една приятелка казва: "Който трябва, чете"
Успех!
-
Хах, не съм за завиждане, Анабел.
Благодаря на всички Ви за похвалите. -
Много качествен разказ!
-
И аз ти благодаря за прочита и за коментара, Мая.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
