Сега ми е трудно да го призная, но тогава бях зашеметена. От мириса на запалена борина, от огъня разлял се по кожата ми, от присъствието на мъжа, придал вкус и чувство на живота ми. Вкус – изпълващ сетивата и замъгляващ мислите.
Тъкмо бяхме похапнали, бутилката беше пресушена до капка, чувствах се безтегловна и нямах никакви тревожни мисли. Дори когато телефона му звънна, а Хари подпря шишчето над жарта, извини се, че го търси важен клиент и се отдалечи, за да говори. Ето, дори тази случка с телефона, говореше, че на този мъж може да се има доверие, че е отговорен, не е самозабравил се лентяй, който се интересува само от моментния импулс. Приемах всичко за подарък от съдбата. Подарък, който разопаковам нетърпеливо, без да допускам, че е възможно вътре да има по-малка кутия, в нея още по-малка, в малката, още по-малка, а накрая подаръкът ми да се окаже съвсем мъничък и неизползваем, като дъвка с косъм, например.
Бях кръстосала крака по турски на пейката в беседката и наблюдавах как последните късчета сланина съскат над жарта и я разпалват. Шишче издялано от ръцете на най-чувствения мъж на света. Направено с грижа и любов. Имах нужда да плувам в този топъл въздух и отмерващото съскане ме отвличаше още повече. На няколко метра, като далечни стонове чувах познатия глас на любимия си. Бях загубила представа за време и пространство, когато той се върна.
- Искаш ли да пробваме найлоновия чувал надолу по пътеката? – лицето му изпълни пламналите ми от топлината очи.
- Искам, естествено. Вътре ли да влизам? – показах повечето си зъби му намигнах.
- В тези чували събираме гроздето, скъпа. - повдигна пред себе си найлона. - На теб повече ще ти отива сатенен чаршаф.
- О, скъпи! – възкликнах неочаквано. - Това ми прозвуча, сякаш се познаваме от много отдавна. – казах с лек сарказъм, подразнена най вече от внезапно нахлулия сух и студен тон, но и от дозата самонадеяност.
Инстинктивно, както се бях отпуснала се изправих и махнах шишчето от огъня. Изглеждаше препечено. Хари стоеше зад мен. И как му хрумна да ме нарича: скъпа? Така делово си говорят отегчените съпрузи в сериалите, сключили безгласен договор за съвместно партньорство. Докато смъртта ги раздели. Или неплатените сметки с аромат на чесън и ракия.
- Странно, но такова чувство имам? – достигна ме в гръб Италианеца, вече с топлия, предишен тон, сякаш не беше проследил рикошета на изречените си думи.
Вероятно наистина бях станала прекалено чувствителна и ми се причуваха неща, които не бяха казани. Приближи се и ме погледна като пеленаче, което очаква да му сменя памперса, после добави:
- Може да ти звучи налудничаво, но още от първия миг, в който те зърнах ме връхлетя чувството, че те познавам от много отдавна.
Аз не знаех какво да кажа. Замълчах. Така правех, когато нещо дълбоко ме беше смутило. Предчувствието беше лошо, но тъмният облак на съмнение бе пропукан от лъчите излъчващи неговите ръце. Те ме обгърнаха и ме притиснаха към неговото тяло. Трябваше да забравя за преди малко, иначе можеше да съсипя всичко. После като видях как постила найлона в началото на пътеката, като вълшебно килимче, изпълняващо желания и си спомних как приключваха любовните ми истории, се опитах да се усмихна на мнителността си. Колко бях глупава да го поскам за въшки, като въшките си бяха само в моята глава и никой не ми беше виновен за това! Той беше просто мъж. Не биваше да очаквам прекалено много.
- Хайде, слънчице, сядай и се дръж. - подкани ме той.
Аз се настаних зад него и обвих ръце около кръста му. Приливът на адреналин ме изпълни със заряд и се настроих за спускане. Нотката разочарование сякаш потъна нейде зад хоризонта. Засилихме се с крака. Наклонът ни повлече. Набрахме скорост. Вятърът целуваше очите ни и ги насълзяваше. Превръщаше ни в сополиви деца. Смях и белота изпълни дробовете. Гората отекна с ехото. Като майка ни се радваше, смееше се и викаше с нас. После пак. И пак, докато накрая мракът не започна да превзема белотата. Вече не знаехме колко пъти се бяхме спускали. По някое време, уморени, задъхани и зачервени, тъкмо бяхме яхнали чувала – щяхме да се спускаме за последно, когато ни прекъсна вибрацията на телефона му.
- Спусни се сама още веднъж, ако искаш и да тръгваме. - предложи Хари, изправяки се над мен - Аз ще отида да прибера багажа, а ти ме чакай долу.
И аз се спуснах. Лежах с мокрите дрехи, топлех се в снега, гледах смрачаващото се небе и го чаках. Косата, подаваща се от шапката ми се беше вдървила на клечки. Върнах си отговора със сатенения чаршаф и се запитах защо сексът е толкова важен за мъжете? Дава ли им повече самочувствие? Или повече власт? И колко може да понесе любовта, ако чрез него тя се превърне в притежание. Може ли да го понесе? Ден след, ден? Да я разпарчосват? И колко дълго? Предпочитах цял живот да трия кир, пред това да гледам как умира, заедно с мен.
- Слънчице, извинявай, че се забавих, но трябваше да загася жарта – посрещнах думите на човека, който може би знаеше отворите на мислите ми.
Изправих се, за да се изтупам и го разледах. Имаше разсеян вид. Той не ги знаеше. Беше мъж, вглъбен понякога, отнесен, както повечето философи, но едва ли подобни философии го вълнуваха.
- Май се забавихме прекалено много. – съобщих, леко отрезвена от разтревожения му израз.
- Да, трябва да побързаме. Имам да пиша фактури.
Той ли беше мъжът, който спираше времето? Защо сега ми изглеждаше мрачен, а израза на тялото му не загатваше за близост и чувства. Все пак, хванах ръката му и тръгнахме по обратния път. Още беше топла. Ръката, която пишеше фактури. На връщане почти не си говорихме. Бързахме много. Дали защото всеки момент щеше съвсем да се стъмни, студенината ни окопитваше, дали защото всеки криеше нещо дълбоко в себе си, което не беше готов да сподели, или заради всичко заедно. Не пожелах да узная. Оставих отговорите на стъпките зад нас. Може би утре щяха да бъдат по-мъдри и в тях щеше да поникне живот. Но засега, знаех само че не трябва да пуска ръката ми. Нито аз неговата.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados