Неделя...

   Денят беше тих и мълчалив, хората почиваха по домовете си. Лек ветрец се разхождаше бавно из въздуха и му придаваше приятна свежест. Небето бе побеляло, решено да подари на Земята красив подарък. То започна да сипе големи, крехки снежинки, които устремени към Земята я прегръщаха. Малко по малко тя ставаше беличка, като Небето. Земята обичаше да бъде бяла, чувстваше се неповторимо красива и даряваща вдъхновение и усмивки на хората. Небето продължаваше да сипе все повече бели и меки красавици. Валеше и сякаш снежинките нежно докосваха Земята, сякаш Небето я галеше, сякаш то иска да ú покаже колко я обича.
   На фона на тази снежна и нежна картина се открои едно момиче, което се радваше на хубавото време и усещаше Любовта във въздуха. Усмихваше се и се въртеше с разперени ръце, гледайки към Небето. И тя танцуваше със снежинките. Погледа й беше замечтан и невинен като на дете. Сърцето й копнееше да обича и да бъде обичано.

   Небето забеляза нейната жизнерадостност, усмихна ú се и я благослови.
  Изведнъж, както се въртеше замечтано и унесено, някой я хвана за ръката, нежно я придърпа към себе си и очите им се срещнаха. Беше любимият ú, усмихна ú се приветливо, погали я по косата и лицето. Тя сякаш онемя от изненада, а очите ú заблестяха от радост. Той се приближи към нея толкова близо, че сърцето ú затупка много бързо, а той погали с устни нейните и я целуна нежно.

   Небето се усмихна отново и продължи замечтано да сипе бели снежинки.