Снимка

 Часът минаваше седем вечерта. Тъй като беше месец декември, нощта вече беше обвила земята с тъмната си прегръдка.  Времето беше облачно и нито една звезда не се виждаше.

 По заледения път от София към Сандански се движеше сама кола. Бяха ù пуснати дългите фарове, за да се вижда по-добре пътя. Вътре имаше трима човека. На предните седалки стояха едър и оплешивяващ мъж, който шофираше и слаба, съсухрена жена до него. Двамата се караха за нещо. На задната седалка стоеше момче на петнадесет години с къса черна коса. Това беше Милко. Тази вечер сърцето му цялото трептеше от вълнение. Той и семейството му се връщаха в Сандански – мястото, където той беше роден. Преди повече от три години те се бяха преместили в София, заради работата на баща му и той също трябваше да си тръгне от там и да се раздели с приятели, близки, роднини и с нея. Милена му липсваше много. През тези три години те се виждаха рядко, повечето през ваканциите. Вярно беше, че се чуваха по телефона, но за Милко това не беше достатъчно. Той изпитваше силни чувства към нея, както и тя към него и тази раздяла наистина го измъчваше.

 Пътуваха вече от доста време и може би скоро щяха да стигнат. През цялото това време Милко си беше сложил слушалките и слушаше музика, за да не чува поредния скандал на родителите си. Отново се караха. Както винаги майка му обвиняваше баща му, че бил харчил и без туй малките им спестявания за цигари и алкохол. Ала и той не ù оставаше длъжен, като я упрекваше, че постоянно виси на телефона и разговаря с приятелки. При предишните скандали всичко отминаваше бързо, защото след като повикаха малко, двамата отпрашваха на различни посоки. Но този път нямаше къде да идат, защото бяха в една кола. На всичкото отгоре караницата беше подклаждан и от вчерашните действия на бащата на Милко. Той бе общ работник и помагаше по строежи. Тази работа си беше намерил преди месец, като последно спасение, след като беше стоял четири месеца без работа. Ала когато разбра, че взима по-малко от строителите, а върши повече и по-трудна работа, той напусна. А да търси друга работа нямаше време. В цеха, в който работеше жена му, също им бавеха заплатите с два месеца. След като той напусна, вече просто нямаха избор и трябваше да се върнат в Сандански, където имаха апартамент.

 Милко стоеше облегнат до прозореца, слушаше музика и се стремеше да не обръща внимание на шума, който вдигаха майка му и баща му. От време на време той извръщаше глава към скута си, където имаше поставена една снимка. На нея се виждаше едно хубаво и стройно младо момиче. Това беше Милена, кято му бе дала тази снимка собственоръчно, за да я има винаги до себе си. Винаги щом я погледнеше, той забравяше за външния свят. Шумът, движенията и всичко останало изчезваха и той се пренасяше в спомените за миналото. Този път, щом погледна снимката, си представи как ще я изненада утре, когато иде у тях с букет цветя. Тя не знаеше, че той се прибира. Сам той се вълнуваше и си представяше по хиляди начини нейната реакция, когато го види. Представяше си как ще я прегърне и ще усети нейната топлина и нежност.

 Внезапно музиката, идваща от телефона му, спря.

-          Проклятие! - въздъхна той, когато го отвори – Паднала му е батерията.

 Волю-неволю той си го върна в джоба заедно със слушалките. Веднага след това беше обсипан от крясъци.

-          Ти си този, който харчеше наляво и надясно. Пушиш по две кутии цигари на ден, заедно с това си и купуваш и алкохол. Как очакваш да ни стигнат парите? – викаше майката на Милко.

-          Не смей да ме обвиняваш. Аз ли купих на Милко нов телефон? Аз ли стоя по цял ден на домашния и не спирам да бъбря? – баща му не ù оставаше длъжен.

 Тези думи накараха момчето да се почуства малко гузно. Вярно беше, че майка му му беше взела нов телефон, тай като старият си беше изживял живота, та дори и повече. Почуства, че иска да каже нещо, но се отказа. Реши да стои настрана.

-          Трябваше да го сторя. Не стига, че не можахме да му купим компютър, поне да се компенсираме с телефон.

-          Е, да, в тази безработица ти искаш да...

 Разсеян от скандала, бащата на Милко се беше отплеснал от пътя. Сега внезапно насреща му изскочи нещо, може би камион. Огромното превозно средство пусна клаксона, за да ги предупреди. Мъжът се се стресна и се обърна. Фаровете на камиона го заслепяваха, но по някаква случайност успя да да обърне волана и да избегне сблъсъка на косъм. Но след това нещо стана и той изгуби контрол. Спирачките отказаха. Той летеше по шосето с над сто километра и не можеше да спре. От паника не се сети да вдигне ръчната спирачка. Отчаяно се опитваше да укроти колата, но тя не спираше и не спираше.

-          Направи нещо! Ще се блъснем! – крещеше жена му.

-          Не мога. Проклетата кола не ще да спре.

 Милко стоеше отзад и не смееше да мръдне. Усещаше как сърцето му лудо бие, чак ще изхвърчи. В този миг той хвана снимката на Милена и отчаяно скръсти ръце, за да се помоли, докато баща му още се бореше със неукротимата машина.

 Колата продължаваше да лети по тъмното шосе. Това продължи няколко минути, докато изведнъж не се чу трясък. После още един, по-силен от предишния. След това всичко утихна за няколко минути, когато внезапно на полето на няколко метра от пътя в мрака лумна огън и се чу експлозия.

***

 На следващата сутрин по всичките телевизии се съобщаваше за зловеща катастрофа по пътя София-Сандански. Репортерите най-подробно разказваха как шофьорът на колата е изгубил контрол, скъсал е мантинелата, излязъл е от пътното платно и се е врязал право в един бетонен стълб. Последвала експлозия. Нямало оцелели. И тримата пътници, двама възрастни и едно момче били мъртви с множество изгаряния по телата.

 След няколко дни тази новина се разнесе и по вестниците, като една подробност озадачи цялата държава. В един вестник статията, свързана с инцидента, свършваше така:

 „... Въпреки че е имало експлозия и телата на пътниците да са силно обгорени, полицията е озадачена от факта, че в ръката на мъртвото момче е намерена снимка на младо момиче, почти незасегната от огъня. Тези полицаи, които са се опитали да я измъкнат от ръката му, казват, че са го сторили много трудно. Момчето явно много е държало на тази снимка и я е стискало, докато издъхне.”