Мъртва тишина се спусна в мразовитата зимна нощ в гората до малко село. Сняг имаше навсякъде... Дърветата скърцаха, като че ли искаха да проходят. Мъртви тътени идваха из краищата на огромното поле. Вятърът беше по-силен и по-студен от всякога. Дори и мъртвите в близкото гробище сякаш се страхуват от страшните шумове.

Едно момче с потник и сребърна верижка в ръка бягаше със все сили из гората и търсеше изход от нея... На пръв поглед не бе по-голямо от 11-12 години и доста дребен ръст. Ръцете му бяха измръзнали и посинели, както и устните му.
"Григо-о-о-р" - се чу шепнешком, но съвсем ясно и равномерно силен глас от гората. Момчето се изплаши и започна да тича все по-бързо и да стиска все по-силно сребърната верижка. След малко, бягайки, то се спъна в някакъв счупен клон и падна в преспите, пищейки...
- Григо-о-о-р - отново този тайнствен глас накара момчето да се изправи на крака и да продължи да тича.
- Григо-о-о-р... Ела-а-а...
Най-сетне малкият Григор излезе от гората и се огледа внимателно наоколо... На лицето му бе изписано разочарование, което го накара да се върне в обратната посока.
- Не разбра ли??? Не можеш да избягаш... - отново същият този женски шепнещ глас излезе от гората.
Григор се умори прекалено много и докато бягаше, се спря и падна в снега, но стискаше сребърната верижка още по-здраво.
- Върни ми я, Григор.
- Не.
- Аз мога и да почакам, търпението е нещо, което имам в излишък.
След тези думи малкият Григор отпусна дясната си ръка и остана на място. Очите му бяха отворени до последно, а краката и ръцете бяха замръзнали...
-Ето, Григор, видя ли, че е лесно...