Старият касетофон пращеше леко. Звучеше "Hey, Jude", а аз мълчаливо изговарях думите с устни. Следващата беше "Yesterday". Продължавах да пея, без да издавам звук - знаех касетата наизуст.
Протегнах се към кутията с цигари. Не че бях пристрастена, просто момент на слабост. Димът блажено се плъзна в гърдите ми, главата ми се замая леко. Бутилката "Джак Даниелс" беше наполовина празна. Не че обичам да се съсипвам. Не че имам навика да го правя. Просто понякога настроенията ми ме ослепяват, замъгляват реалния ми поглед към живота. Предполагам, че ви е познато.
Всъщност, кой казва кое е реално и кое е въображаемо? Някой въобще знае ли?
Чувам някои от отговорите. "Това са детински глупости." "Само хората с разстроена психика бъркат реалността с въображението."
Да, може би е така. И, ако е така, определено с гордост се признавам за човек с психично разстройство. Няма да лъжа. Няма да ви заблуждавам. Обичам да живея в собствения си свят, отцепена в моето изкривено съзнание. Мечтите ми ми дава ...