Софийска сага 14
Глава единадесета
Беше пролет. В паркове и градини цареше оживление. Детските площадки се чистеха, съоръженията - люлки, пързалки и други, се боядисваха в ярки цветове. Децата се радваха на хубавото време. Стари и млади бяха хвърлили зимните дрехи. Леки като пеперудки в неделното утро, се разхождаха по булевард „Руски“. Кафе аперитив „Берлин“ беше наредил масите на тротоара и първите гости вече си пиеха аперитива. Беше един и трийсет, когато колата на турското аташе спря пред хотела. Алиата скочи пъргаво от колата, мина от другата страна на автомобила и отвори вратата. Отвътре, усмихната и щастлива, излезе Слава, благодари на кавалера си, хвана го под ръка и двамата се насочиха към запазената предварително маса. Бай Дончо - сервитьора, веднага притича към постоянните си клиенти. Широка служебна усмивка се разливаше на лицето му. Взе поръчката и изчезна към бара.
Преди броени седмици дипломатът беше изпратил семейството си за Истанбул и вече си позволяваше явно да демонстрира връзката си, която продължаваше почти две години.
Днес Слава беше необикновено елегантна. Преди два дни се бяха завърнали от Париж, където бяха отишли специално, за да си набави тя нови тоалети за пролетно-летния сезон. Днес за джазовия концерт в зала „България“, тя беше облякла синьо-белия тоалет, купен от елегантен бутик на прочутата парижка улица „Риволи“. Мъже и жени се обръщаха да я гледат с нескривано възхищение и известна доза завист. На безупречната ù фигура джемпъра беше легнал по-добре, отколкото на манекенката, която беше представила модната дреха в самия бутик. Обувките, подбрани в тон с дрехата, навярно струваха цяло състояние.
Слава даваше цялата си любов на турския дипломат, който от своя страна изпълняваше всичките ù капризи и желания. Бяха една прекрасна хармонична двойка, която беше добре позната вече в града. Алиата не пропускаше нейните спектакли, станалия прочут букет от 31 рози все още той изпращаше след всяко представление в ложата ù.
Органите следяха всяка тяхна крачка, но не се намесваха, защото ситуацията беше много деликатна. Можеше да стане огромен дипломатически скандал, което не беше в интерес на добрите отношения с „комшиите“. Кирчо Стамов беше дал специални инструкции за техния случай. Нали тя му беше близка, почти „роднина“.
Тъкмо им бяха донесли аперитива, когато в прочутото заведение се появиха известните танцьори на лед, Надин Дамиен и Мико Виртанен. Снощи Слава и Алиата се бяха възхищавали на тяхното изкуство. От една седмица „Париж върху лед“ гостуваше на софийската публика. Софиянци за пръв път се наслаждаваха на необикновеното майсторство на световноизвестните виртуози на кънките. А и чарът на Надин не оставаше незабелязан от мъжката част на публиката. И понеже след спектакъла четиримата се бяха засекли отново в бар „Астория“, сега се поздравиха като стари приятели. Алиата им направи знак да се присъединят към тях, Надин погледна партньора си и като видя одобрителния знак на Мико, с широка усмихна тръгна към тяхната маса. Алиата ги посрещна станал на крака, целуна ръка на чаровната французойка и поднесе стол. Докато дипломата изяждаше с поглед прелестната Надин, финландеца обсипваше с комплименти Слава.
Почти два часа четиримата се наслаждаваха на студената мастика, вкусните мезета и неповторимата „шопска“ салата, станала любимо ястие на Надин. Разговорът се водеше на френски и Слава трябваше да участва в него чрез преводите на любовника си. За годините, прекарани на сцената, и най-вече благодарение на уроците на незабравимата Мадам Шони, тя беше усвоила до съвършенство елегантните маниери на висшето общество. Естествено близостта с дипломата също бяха уроци по етикет и поведение в обществото.
След прекрасно прекарания ден, излета в планината през следобедните часове, където се наслаждаваха на току-що събудилата се от зимен сън природа, двамата вечеряха по традиция в червения салон на „България“ и вече наближаваше полунощ, когато Алиата паркира мерцедеса в гаража на легацията, където имаше собствена клетка. Разнежен от тангата на Йосиф Цанков, които радиото излъчваше в този късен час, турчинът беше нетърпелив да се наслади час по-скоро на нежните милувки на любовницата си. Прегърна я и устните им се сляха в страстна целувка. След всяка следваща те се разгорещяваха и желанието им се засилваше. Алиата започна да я разсъблича. Слава не само не се съпротивляваше, но се стараеше да му помага, нетърпелива да бъде обладана. Нейното желание не беше по-малко от неговото. Двамата винаги изпитваха огромно удоволствие от сексуалните си игри и не минаваше ден, без да се наслаждават на взаимното си притегляне. Слава цялата трепереше от страст. В колата беше доста хладно, пролетните нощи все още бяха студени. Алиата включи отоплението и в колата нахлу топъл въздух. Голи като охлюви, двамата се отдадоха на желанието си в комфортния автомобил. Музиката продължаваше да звучи в обширното купе на колата. Двамата влюбени се опиваха от страстта си и не забелязваха как въздуха постепенно ставаше по-тежък. Насищаше с газове от работещия в затворено помещение двигател и бавно ги унасяше. На сутринта охраната на легацията ги намери прегърнати и загубили съзнание. Колата на бърза помощ ги откара в Медицинска академия, където бяха поверени на екип съставен от светилата на българската токсикология. Продухвания, системи и интравенозни вливания и други медицински манипулации повлияха сравнително добре на дипломата. Благодарение на навременните грижи и силния му организъм, още на следващия ден животът му беше вън от опасност.
Положението на Слава беше много критично. Силната концентрация на газовете в кръвта ù даваха много малка надежда за запазване на живота ù. Изпаднала в кома, тя беше поставена на командно дишане. Сърцето не работеше нормално и опасността беше твърде голяма. Алиата непрекъснато досаждаше на медицинския персонал с въпроси за състоянието ù. По искане на посланика ù беше осигурено 24 часово дежурство от лекари и сестри. Правеха всичко възможно за спасяването на танцьорката, но за сега безуспешно.
Три дни целият екип се бореше с тежко пострадалата танцьорка, три дена екипите бдяха над главата ù. Тъй като инцидента не беше останал в тайна, цяла София се интересуваше от случая. Естествено се разказваха какви ли не пикантерии по случая. Измисляха, украсяваха, добавяха, изкривяваха истината. Клюкарите имаха материал за да си чешат езиците и тема за развинтените си фантазии за месеци напред. А през това време Слава лежеше в болницата на Медицинска академия, без никакво подобрение на състоянието ù. Практически беше жив труп. За разлика от нея, състоянието на Алиата, макар и бавно, се възстановяваше и когато започна да става, стоеше неотлъчно до главата на любимата си. Часове и дни наред не се отделяше от леглото ù, следеше грижите, които се полагаха за нея, изискваше, молеше, заплашваше, плащаше консултации с известни чужди токсиколози, но все още безрезултатно. Вече 8-и ден Слава беше в кома и нямаше никакви изгледи да излезе от нея. Турският дипломат, почти напълно възстановен, беше станал част от екипа, който се грижеше за Слава. Но положението ù оставаше без промяна. Алиата не преставаше да се надява и никому не позволяваше да мисли другояче. Борбата за живота ù продължаваше.
Във черната Волга мълчанието се беше сгъстило, с нож да го режеш. До София никой не продума. Колата влезе в града по Ботевградско шосе, мина през Подуяне, зави наляво покрай Перловската река и още веднъж наляво по моста на улица „Оборище“. Зави на дясно и спря пред стара четириетажна кооперация. Свалиха белезниците на Захаринка, мъжът до нея излезе от автомобила, за да ù направи път. Когато тя стъпи на улицата, мъжът от предната седалка вече я чакаше пред входа на кооперацията. Асансьор нямаше. Качиха се на третия етаж. Мъжът извади малка връзка ключове, отключи вратата и я пропусна пред себе си в апартамента. Не беше голям. От антрето се влизаше в малко уютно салонче, подредено с вкус на заможни хора. Меката мебел и цялата подредба носеха отпечатъка на началото на 40-те години. Малко претрупано с витрини, кристали и порцеланови фигурки, подредени зад кристални стъкла. От дясно на хола имаше врата, която навярно водеше към спалнята. Кирчо Стамов отвори тази врата и сочейки старомодната спалня с дървени фурнировани табли каза:
- Тук ще спиш. В гардероба има най-необходимото за първите дни. После ще видим. Утре ще дойда към 11 часа. Няма да излизаш, докато не дойда да поговорим. Ако излезеш, се връщаш веднага там, откъдето тръгнахме днес.
Гласът му беше тих и безапелационен. Тонът му не позволяваше нито възражение, нито коментар. Гледаше я право в очите. По лицето му не трепваше нито едно мускулно влакно.
Стамов остави ключовете на масата. Погледна я отново с пронизващия си поглед и тръгна към изхода. Още не беше отворил вратата водеща към входното антре, когато се обърна и вече с много по-мек тон добави:
- В хладилника ще намериш с какво да вечеряш.
До утре - и излезе, оставяйки Заза в пълно недоумение.
Захаринка се отпусна в едно от креслата. Беше изморена, напрегната и изпълнена с въпроси на които не можеше да намери отговор. Мозъкът ù беше блокирал, не можеше нито да мисли, нито да чувства. Впрочем единството ù желание беше да пие, устата ù беше изсъхнала, сякаш беше прекосявала пустинята Сахара на гърба на бедуинска камила. Изпитваше някакво вътрешно напрежение, плод на загадката в центъра на която се намираше.
На масата имаше кана с вода и чаша, покрити с малки покривчици плетени на една кука. Старовремска работа! Заза стана, наля си чаша вода и се върна в удобното кресло. Пиеше водата на съвсем малки глътчици, за да удължи удоволствието, което ù доставяше вкусната софийска вода, плъзгайки се по жадното ù гърло. Много отдавна не беше пила тази вода. Беше забравила даже вкуса ù. Несъзнателно оглеждаше заобикалящите я мебели, предмети, картините окачени по стените. Имаше и портрети. Погледът ù се спря на доста голям портрет със стара олющена рамка. Личеше, че е била много красива когато е била нова. На портрета се бяха увековечили мъж и жена. Не бяха първа младост, но излъчваха някакво спокойно благородство. Тя беше седнала и пред краката ù се стелеха полите на елегантна дълга рокля. Беше черна, с висока яка, която обгръщаше бялата ù шия. Вместо деколте, отпред роклята имаше бяло копринено „жабо“. Лицето на жената излъчваше интелект и тъга. Явно не беше от най-щастливите. Ръцете ù лежаха на скута безпомощно, сякаш беше изморена от борбата и се беше примирила със съдбата си.
За разлика от нея, мъжът беше изпълнен със самочувствие. Гледаше на света отвисоко и смяташе, че за него няма невъзможни неща. Погледът му беше поглед на прекалено самоуверен човек, който налага волята си на околните. Острите черти на лицето му говореха за деспотичен характер, стойката и цялостното излъчване издаваха силата на богатството, могъществото на парите. По- симпатичната беше тя, жената с тъга в очите.
Захаринка стана, наля си втора чаша вода и пак се загледа в портрета на двойката. Дали са имали деца, ù мина през ума. Къде са сега тези хора и защо тя е в техния дом? За това нямаше съмнение. Този апартамент е бил техен дом. На най-видното място портрета си може да постави само собственикът, никой друг. За него този портрет е бил не само центъра на жилището, но и на вселената. Тяхната или по-точно неговата.
Бившата „въдворена“ седеше изморена и отпусната в креслото, пиеше на бавни глътки водата и мисълта ù рееше из близкото минало. Тя ли беше в онзи земен ад, където човешкият живот нямаше никаква стойност? Където думите чест, гордост, достойнство, почтеност, уважение и други подобни човешки категории не съществуваха. Където смъртта беше избавление, а живота игра на котка и мишка. И тя беше минала между капките. Случайно? Едва ли. Кой беше тайният покровител, мъжът от Волгата или някой, който седеше над него?
Спомни си за певеца Гошо, как хубаво ги забавляваше в малкото минути без бой, без ругатни и без тояги. Беше сложил край на живота си, защото нямаше повече сили да търпи обиди, унижения, потъпкване на човешкото достойнство и физическа болка, ей така, без вина, само за удоволствие на изверги на власт. Беше толкова кротък, безобиден, остроумен и така силно беше обичал живота. Изтръгнаха сърцето, което биеше само за хората. Сърцето принадлежало на десетки жени, но без обида и унижение, давало само любов и нежност. Къде за ден, кога за два, но винаги искрено и всеотдайно. Заза потрепера когато си спомни как го докараха увит в чувала и го хвърлиха зад „белия дом“. На следващата сутрин го намериха изгризан от свинете. Половината крак го нямаше. Беше ужасяваща картина, а върхът на ужаса беше когато Дочка „тлъстата“ отреза с джобното си ножче пениса му и го хвърли в скута на една от надзирателките. Тогава даже милиционерите се извърнаха отвратени от постъпката й. А тя се смееше безочливо и забавляваше.
Тези мигове бяха като лоши сънища, след които човек се събужда с горчивина в устата.
Заза отиде в кухнята, отвори хладилника и се загледа в съдържанието му. Имаше доста храна, но тя нямаше никакво желание да яде. Взе една зелена ябълка, изми я и понесе към хола. Мустакатият чичко от фотографията я гледаше високомерно, докато жена му даже се усмихна доброжелателно. Поне така се стори на Захаринка в този момент. Може би и те бяха бутали тежките колички натоварени със скални отломъци по нанагорнището.
Вече дванадесет дни, Слава се бореше със смъртта. Нямаше никакво подобрение. Не помагаше нито командното дишане, нито ежечасните процедури. Лекарският състав не жалеше нито сили, нито средства за да я спасят. Но всички усилия бяха напразни. На осмия ден, рано сутринта Слава отвори очи. Не можеше да говори. Общуваше само с жестове. Радостта на Алиата беше неописуема. Той седеше до нея и не изпускаше и най- малкия признак на живот. Държеше ръката на младата жена за да й предава от собствената си сила. Лицата на лекарите бяха все така угрижени. Успокоен от подобрението, около обяд, турчина излезе купи огромен букет рози от магазинчето на ъгъла и ги понесе към болницата. Тичайки по коридора, той се размина на лекуващия лекар, който мина да вдигне глава. Явно беше сериозно угрижен.
Същия ден към обяд Слава отново изпадна в кома. Алиата беше отчаян. Искрицата надежда, появила се сутринта, беше изчезнала отново.
На осемнадесетия ден след трагедията, в 3 часа след полунощ турският дипломат почувства леко трептене в ръката, която държеше десницата на любимата жена. Беше изгаснала и последната искрица живот в сърцето на Слава. Тя си беше отишла тихичко, обгърната от тъмнината на последната нощ в живота ù. Ръката ù беше трепнала за последно сбогом. Скръбта на Алиата беше неописуема.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados