Софийска сага 21

                            Глава  осемнадесета

               Люлката на рода Монморанси се губеше някъде в зората на френската държава. Карл Велики беше обединил множеството феодали и създал  единна и силна Франция, която владееше повече от половин Европа. Сред рицарите му беше и Граф Монморанси. Тази  стара  благородническа фамилия притежаваше фамилния дървен замък, на север от Париж, още през 10-и век. Многократно опожаряван, възстановяван, изменян и разширяван, този замък беше собственост на графовете Монморанси  повече от хиляда години. От цялата многолюдна фамилия, заемала важно място в историята на Франция, сега беше останала една единствена наследничка. Мари-Клeр  де Монморанси, красива, интелигентна и самотна. Двата й брака бяха пълна катастрофа, въпреки благородническите титли на съпрузите й. Освен разочарования, те бяха донесли на графинята и много материални загуби. Единствено предприемчивият дух и модерното мислене на младата наследничка бяха  спасили семейният замък и голяма част от имението. Графинята беше дете на двадесетия век, не страдаше от аристократическата мания, която беше погубила много стари  френски благороднически фамилии. Беше практична, предприемчива и стъпила здраво на земята. Не малък дял в начина на мисленето й,  имаха  двата несполучливи брака с мъже от аристократическите среди. Тя ръководеше имението с здрава ръка на истинска бизнесдама, и вече си беше извоювала авторитет в деловите среди на френската столица.

Мари Клер де Монморанси живееше в фамилното имение, но повечето време прекарваше в обширния си апартамент в осми район на столицата. Беше редовна посетителка на „Разпутин“ и приятелка на Лара. Мнозина от аристократичното й обкръжение не разбираха и не приемаха  приятелството между една потомствена аристократка и съдържателката на някакво руско кабаре. Мари Клeр отминаваше с усмивка язвителните подмятания и продължаваше да посещава кабарето на приятелката си. В „Разпутин“ графиня де Монморанси имаше целогодишен абонамент за най-хубавото сепаре на заведението.

         Мари Клер не страдаше от липсата на съпруг, но имаше една голяма мъка и това беше липсата на деца в семейството й. Обожаваше децата и всичките й благотворителни дейност бяха насочени към децата- сираци, изоставени или болни с недъзи. Помощта й не беше само материална. Тя се ангажираше лично и прекарваше голяма част от свободното си време сред децата. От своя страна, те й отвръщаха с много топлина, привързаност и обич.

         През по-голямата част на деня тя  посещаваше сиропиталища и болници, носеше стотици подаръци на децата, които раздаваше лично. Пееше и танцуваше с децата около елхата, взимаше участие в любимите им игри. Радваше се на грейналите им личица, на блясъка в очите им. Това я правеше щастлива, нямаше нищо по-скъпо от детската усмивка за графиня Мари Клер  де Монморанси.

       Когато в полунощ, камбаните на Парижката Света Богородица започнаха да бият, Мари-Клер ръкопляскаше на виртуозно изпълнените песни на Симон и танците на Маня и Рандо. Радваше се на успеха им като дете, на което са подарили дълго мечтаната играчка.

         Цялата зала беше на крака и бурно аплодираше артистите. Приятели и познати си честитиха настъпването на Новата година, прегръщаха се и целуваха, отправяха си пожелания за здраве, щастие и успехи, и никой не обръщаше внимание на окървавената бяла риза на Симон, който продължаваше да лежи в краката на Маня. Освен Графиня Мари-Клер  де Монморанси.

         Сърцето й се беше свило на копче, нещо я задушаваше. Погледът й  не можеше да се откъсне от кървавото петно върху бялата му рубашка, което се разширяваше  за секунди, обхващаше целият му гръден кош и капки алена кръв бяха обагрили пода на сцената. Той лежеше безжизнен. Това не можеше да бъде сценарий. Остър писък огласи  залата и всички замръзнаха. В залата настъпи мъртва тишина. Публиката стоеше като вкаменена от извънземна сила. Мари-Клер  се хвърли към сцената, приклекна до Симон, взе главата му в ръцете си и опипа слепоочието му. Макар и много слаб, все още пулсът се чувстваше. Маня, едва сега забелязала случилото се,  хвърли се към него с неистов рев. Рандо беше изчезнал зад кулисите. Когато персонала на кабарето изнесоха певеца и го сложиха да легне в една от артистичните ложи, линейката вече летеше към „Разпутин“. Придружаваха я две полицейски коли.

         Оркестъра зае мястото си и засвири най-вълнуващите и харесвани мелодии. Гостите на кабарето се опитаха да се успокоят и да продължат Новогодишното веселие, но настроението беше паднало под нулата. Танцьори, балалайки и певци се мъчеха да накарат публиката да забрави  инцидента, Лара нареди келнерите да разнесат по всички маси, бутилки шампанско, за сметка на заведението. Въпреки усилията  положението остана тревожно до сутринта.

Мари-Клер  беше предложила на Лара да придружи ранения певец и сега седеше в залата пред операционната в тревожно очакване. Маня, Катя и Борис също бяха тук, загрижени за приятеля си.

Вече четири часа продължаваше операцията. От залата излизаха, със  сериозни лица, лекари и медицински сестри, вкарваха апаратура, идваха забързани лекари-консултанти, но никой не продумваше дума за състоянието на ранения. Въпреки усилията и настояването на Катя и Графинята, всички казваха само едно- „изчакайте“.

         Седмият час беше в началото си когато професор Бернард, излезе от операционната зала и директно се насочи към графиня Монморанси. По лицето му се четеше умора и напрежение, но не издаваше никакви чувства. Докато в очите на Мари-Клер  се четеше един единствен въпрос. „Ще живее ли младият мъж“?

  Професора се спря за секунди, поздрави почтително и тънките му устни едва промълвиха „надявам се, ще видим“, и отмина към кабинета си.

         Катя и Борис бяха крайно изненадани от присъствието на Графинята тук в клиниката. Притеснението им за здравето на Симон неусетно се смесваше с необяснимото поведение на Мари-Клер  де Монморанси. Тя не беше непозната за тях. Като редовна клиентка на кабарето, младата графиня беше известна в техните среди. Естествено между една потомствена благородничка и кабаретни артисти не можеше и дума да става за приятелство. Даже отношенията на Лара и Графинята не можеха да се нарекат „приятелски“. Огромната разлика в общественото им положение беше несъвместима с  близки отношения. А Симон едва ли беше разменил даже една дума с Графиня де Монморанси. Този факт правеше нейното присъствие тук в болницата още по- необяснимо.

         Когато на обяд  Катя се върна в болницата, тя беше придружена от Лара. Забързани да получат информация за здравето на колегата си, двете жени се насочиха към бюрото на дежурната сестра. Все още нямаше успокояваща вест относно младия българин. Лари хвана ръката на Катя и  я повлече към зоната на операционния блок. Тъкмо се канеха да седнат на столовете срещу вратата на залата за спешни операции, когато видяха дремещата в едно кресло, Графиня. Двете се спогледаха безмълвно, Лара вдигна рамене неразбираща, а Катя съвсем се обърка. По всичко личеше, че графиня Мари-Клер   де Монморанси не беше напускала болницата през последните 12-13 часа.

         Добрата вест в „Разпутин“ донесе пак Графинята на сутринта на 2-ри януари. Симон беше прескочил трапа. Състоянието му се беше стабилизирало, макар че все още беше в интензивното отделение. Мари-Клер  беше напускала болницата само за 2-3 часа на ден. Да си вземе душ, да се преоблече, и отново колата й летеше към клиниката на професор Бернард. Не само персоналът на кабарето, но и този на клиниката, не можеха да си обяснят загрижеността на Графинята за живота на един малко известен кабаретен певец, при това чужденец. Когато на 5 януари Симон отвори очи, първото нещо което видя бяха огромните, сияещи очи на една непозната жена.

Ръцете на тази непозната държаха неговата и по нея капеха сълзите й. Симон затвори очи, изглежда бълнуваше. Когато след секунди ги отвори отново, жената пак беше там, пак беше вперила очи в него, а ръцете й стискаха още по-силно неговата. Единствената промяна беше липсата на сълзи по ръката му. Този път макар и трудно, и той се усмихна.

След седмица състоянието му се подобри и позволяваше да бъде преместен в нормална болнична стая. Графинята поиска съгласието на Професора, лечението на болният да продължи при домашни условия. Недоумяващ  и неразбиращ странното поведение на благородничката, Професор Бернард даде съгласието си, при условие, че на болният се осигури 24 часова медицинска помощ, асептичност на помещенията и необходимата апаратура.

Когато същият следобед Катя отиде да види Симон, той вече беше изписан и беше заминал за имението на Графиня де Монморанси.  Катя изслуша съобщението на дежурната лекарка, но не вярваше на ушите си. Бяха откарали Симон във вековния замък на  потомствената Графиня. Звучеше като фантастика, сякаш й разказваха приказка от „Хиляда и една нощ“.

Катя се върна в кабарето и десетки погледи се насочиха към нея. В тях се четеше един и същи въпрос. „Как е Симон?“ Тя ги успокои, че живота му вече е вън от опасност и върна усмивките върху лицата на колегите си. В кабинета на Лара, Катя разказа за постъпката на Графинята и хвърли шефката си в пълно недоумение. Като чу за лечението на Симон в замъка Монморанси, Лара направи такава учудена гримаса, сякаш й бяха казали, че тази вечер в  „Разпутин“ ще гостува Папата. Но коментари нямаше.

Западното крило на замъка беше  преобразувано и пригодено за лечебница. Това не беше трудно, тъй като по време на войната, след десанта на съюзническите войски в Нормандия, майката на Мари-Клер  беше превърнала това крило в лазарет за ранените американски, френски и английски войници.

Симон разполагаше с голяма слънчева стая с всички удобства. През цялото денонощие няколко медицински сестри и семейният лекар на Графинята се грижеха за ранения певец. Нямаше човек да не си зададе въпроса защо Мари-Клер  се беше заела с лечението на младежа, но естествено научени на дискретност никой не си позволяваше да зададе въпроса гласно. Това не беше тяхна работа. Графинята беше решила така, и това беше достатъчно обяснение.

Благодарение на интензивните грижи и адекватното лечение, състоянието на Симон се подобряваше ежечасно. Графинята се информираше по няколко пъти на ден за здравето му, но го посещаваше само вечер след вечеря, когато беше при болния беше  само дежурната сестра. Тя оставаше при Симон през цялата нощ. Мари-Клер  идваше за малко, обикновено го питаше как се чувства, има ли нужда от нещо и го оставяше на грижите на сестрата. Сега когато живота на младия певец беше извън опасност, Графинята показваше загриженост и благоразположение, но липсваше онзи интимно внимание, което беше демонстрирала към него, докато живота му беше в опасност. Симон го чувстваше и не можеше да си обясни нито едното, нито другото.

В края на март, Симон се възстанови напълно. Неговият спортен, трениран организъм бързо преодоля критичното състояние в което беше изпаднал след неочакваното и необяснимо нападение през онази Новогодишна нощ, която са малко не се оказа последната нощ на живота му. Беше странно, но никой не му говореше за Рандо, а и той нямаше желание за това. Полицията не беше могла да го арестува. Беше потънал вдън земя. Сякаш се беше стопил във въздуха.

Когато пролетното слънце започна да гали лицата им, Мари-Клер  го канеше на разходки из огромния парк на имението. Разговора беше труден с елементарния френски на младия  българин. Графинята му говореше бавно, обясняваше му с знаци значението на думите, или сочейки съответните предмети или нещата от заобикалящата ги среда. Постепенно разходките ставаха все по-дълги, а разговорите се превръщаха в диалог. Монолозите на Мари-Клер  вече бяха  редки. Откъснат от естествената си среда, Симон се чувстваше неудобно в имението, но мълчеше от страх да не се покаже неблагодарен към младата аристократка, която беше положила изключително големи грижи за възстановяването му след инцидента. Никой от кабарето не идваше да го види. Това също беше необяснимо за Симон. Той беше сигурен, че те се интересуват и безпокоят за здравословното му състояние. Поне Катя, Борис и Лара биха могли да го посетят и да го видят. Но за всичките тези месеци, това беше станало един единствен път, скоро след излизането му от болницата. Дали го бяха забравили вече или имаше друга причина?  Трудно беше Симон да разбере истината. Никой не я знаеше. Единствено младата аристократка знаеше защо през юни на Симон беше предложено, или по-точно казано, беше почти наложено да взима уроци по оперно пеене при един от най-известните музикални педагози, подготвил десетки звезди на Френската опера. Вероятно разходите за тези уроци никак не бяха малки и беше сигурно, че се поемат от Графинята. Благотворителност, меценатство или нещо по-дълбоко, по-голямо се криеше в това?

Лара и особено Катя, многократно бяха  изказали желанието си да посетят колегата и  сънародника си, но под предлог, че здравето и психиката му са още крехки, Графинята деликатно беше отказала посещението им в замъка. След като няколко пъти получиха отказ, и двете почти се примириха с положението. Катя не беше спокойна, чувстваше че има някаква по-дълбока причина, но колкото и да мислеше, не стигаше до някакъв логичен отговор.

Бяха минали много месеци от първите уроци по оперно пеене. Отново наближаваше Нова година. Симон, беше доста напреднал с френския език, на няколко пъти  попита дали не е време за се завърне в „Разпути“, отговора винаги беше един и същ. „Не се ли чувстваш добре тук?“ Въпрос на който той не можеше да отговори, без да нарани благодетелката си. Той се чувстваше добре, единствено което го притесняваше беше факта, че  не работи, не само, че  не си изкарва прехраната, но и се правят значителни разходи на обучението му по оперно пеене. На два пъти Симон беше събрал кураж и беше поискал да работи за да си плаща уроците. На което Графинята се беше усмихнала и казала, че тези разходи за нея са капиталовложение. Че той е част от нейния бизнес.

Симон имаше много приятен и мощен глас. Кадифен баритон, който се доближаваше до високите басове. Рядък глас, каквито нямаше много. Това беше мнението на музикалните педагози, които го бяха прослушали и работили с него. За една година напредъка беше чувствителен. Симон имаше вече добре поставен глас, владееше го майсторски и изпълняваше много сполучливо известни арии. Добре развитият му гръден кош, осигуряваше мощност и дълбочина на гласа му.

В края на май Мари-Клер  го заведе в Опера Комик и там предложиха едногодишен договор на Симон Гоген. Театъра готвеше една от леките опери на Росини и по съвета на професор Д‘ Асинйи бяха решили да ангажират Симон за една от второстепенните роли. Естествено преди това бяха чули няколко арии изпълнени от младото протеже на Графинята. Във висшите кръгове на Париж вече се говореше с недомлъвки за отношенията й с новоизлюпения оперен певец. Но Графинята не им обръщаше никакво внимание и следваше безкомпромисно предварително начертания си план. Само тя знаеше какъв е той. Преди да започнат репетициите на операта, Мари-Клер  го заведе в една частна клиника в Швейцария, където Симон беше подложен на пълен медицински преглед и му бяха направени подробни изследвания, някои от които се сториха доста странни на българина. Поводът беше неотдавнашното му раняване, но какво имаше то общо със изследването на спермата му, Симон така и не разбра.