Софийска сага 22
Глава деветнадесета
От няколко месеца, Зора се беше настанила в нов апартамент. Кооперацията беше строена в началото петдесетте години за известни комунистически величия и в първите години пред входа имаше милиционерски пост. Сега вече милиционерът го нямаше, някои от величията бяха се пренесли в свята на мечтите си, а трети живееха в луксозни еднофамилни къщи на улица Секвоя.
Апартамента, който Кирчо й беше предоставил, представляваше хамбар с площ от 220 квадрата. Три спални, огромен хол с трапезария, баня с мраморна вана и кухня като на ресторант „Червено знаме“. Дъбовият паркет не беше циклен, нито лъскан от полагането му, фаянсовите плочки в банята бяха пожълтели, а на дъното на ваната имаше жълто-кафява утайка. Изглежда бившите наематели на апартамента я бяха ползвали само по празници.
Зора помнеше апартамента на мадам Шони, в който дълги години живееше сестра й Слава. Не веднъж се беше възхищавала от финеса на наредбата, от елегантността на хола, както и от чистотата на банята. Когато Кирчо Стамов й предложи да се нанесе в този огромен, но изоставен апартамент, тя прие предложението му с присъщата си женска хитрост, но при условие, че апартамента ще бъде основно ремонтиран, преустроен по неен вкус и обзаведен и декориран с мебели, завеси, пердета и аксесоари по неен вкус. „Иначе, там където съм сега, се чувствам прекрасно“- каза тя, фръцна се и напусна апартамента под учудения поглед на любовника си.
Когато на сутринта двамата пиеха кафето в апартамента на Зора, това беше вече „бившият“ апартамент.
Архитекти, строители, художници и декоратори, в разстояние на месеци, обединиха усилията си за да задоволят „изтънчения“ вкус на другарката Зора. Имаше и неща които трябваше да се внесат срочно от Италия. Тази грижа падна на плещите на самата Зора, която се наложи няколко пъти да пътува до Рим, Флоренция и Милано. А фаянса и санитарната керамика бяха доставени директно от постоянната изложба в Модена, в модните тогава тъмни цветове.
През първата нощ прекарана в ново реконструирания и преобзаведен апартамент, Кирчо си спомни как беше спал, дни наред, на шумата под звездите, в подножието на връх Мургаш, завит със стария войнишки шинел и нещо човешко се събуди в него. Той плачеше.
За домакинството на Зора се грижеше домашна помощничка и личен шофьор изпратени от УБО. Кирчо искаше да изпрати и готвачка, но Зора категорично отказа. Тя искаше сама да приготовлява вечерите им. Сутрин пиеха само кафе, а на обяд се хранеха на „стол“.
Веднага след Нова година отпразнуваха 40 годишния юбилей на Зора и заминаха за Ленинград. Генерал Кирчо Стамов имаше делови срещи с колегите си от КГБ, а Зора щеше да използва свободното си време за посещение на един от най-голямите музеи в света- „Ермитажа“, както и дворците на руските императори, да се любува на руската зима, летейки на руска тройка, обвита в дебел овчи кожух. Да пие чай от самовара в някоя правителствена „изба“, където обикновено водеха изтъкнати чуждестранни гости на съветското правителство. В тези „изби“ черния хайвер се дегустираше със супени лъжици от сребро, водката беше по-студена от снега навън, а седем звездният юбилеен арменския коняк загряваше гостите преди да се любуват на синеоките сибирски танцьорки, стройни красавици с дълги бедра и кожа като копринено кадифе.
Това не беше първата им съвместна „командировка“, но този път от Ленинград генерал Кирчо Стамов си тръгна с много лошо настроение. Бяха критикували жестоко лагерите в България.. изградени на места близо до населени пунктове, те се знаеха от цялото населени. Кирчо псуваше и ругаеше непрекъснато съветските другари. „Какво да правим, като България няма нито Сибир, нито степи и тайги,“ и пак теглеше една тлъста ругатня, отправена към природата, която беше лишила Родината му от такива полезни области.
В правителствения самолет с който пътуваха, Кирчо се напи като „руски мужик“ и стана още по-неприятен. Изпокара се и с екипажа и със стюардесите, които бяха готови да удоволетворят абсолютно всичките му желания, за да го успокоят и запазят местата си в „отряд 22“.
Зимата беше към края си, но навън беше студът беше сковал не само природата, но и душите на хората. Всички чакаха пролетта като Месия, който ще реши всичките им проблеми. От няколко седмици се говореше за грандиозно отпразнуване на 1300-тата годишнина на Българската държава.
В програмата се предвиждаше построяване на Народен Дворец на Културата, паметници, монументални картини и не на последно място събиране на старинни български ценности пръснати по света. Цялото разузнаване на страната, външно и вътрешно, беше получило задача да открива в музеи, частни колекции и търговци на художествени произведения, творби на български автори отпреди турското робство, по време на робството и след Освобождението. Художници, скулптори, миниатюристи, иконописци и други работили в България и в чужбина. Държавата беше заделила десетки милиони, а може би и милиарди, за да се върнат тези произведения на изкуството в Отечеството си. Идеята на дъщерята на Първия трябваше да се реализира на всяка цена, без значение на това колко щеше да струва това на Държавата т.е на хората. Целта оправдава средствата! Естествено главна роля щяха да играят българските мисии в чужбина. Посланици, аташета, първи и втори секретари, търговски представители и разните му задгранични дружества, бяха опълномощени да душат, да откриват български шедьоври и да ги върнат в страната. Цената нямаше значение, а в много случаи, и оправдателни и отчетни документи не се изискваха. В името на грандиозния 13 вековен юбилей, всички средства, легални и нелегални, бяха добри и оправдани. Дори да се открадне от Лувъра или Бритиш музеум, беше оправдано с патриотизма, който беше обхванал организаторите.
В цялата тази организация, главна оперативна роля играеше Министерството на Вътрешните работи, Външното министерство и ДС.
Зора беше свързана с изобразителното изкуство покрай работата си в Националната Художествена галерия, както и с МВР и ДС, като любовница на главния координатор на сложната операция, който директно докладваше за хода на операцията директно на Татовата щерка. Тя получи титлата „експерт-координатор“ и съответно месечно възнаграждение в лева и конвертируема валута. За пътуванията в чужбина, командировачните надхвърляха многократно сумите предвидени в нормативните документи. Например за пътуването свързано с подписване на договор за износ на електрокари за Англия, генералният директор на „Балканкаримпекс“ получаваше дневни и квартирни, многократно по-малко от дневните и парите за петзвездния хотел на Зора при пътуването й до Рим, където трябваше да проучи дали една икона в музея на Ватикана не е на български иконописец от 18-и век. Парадоксално, но факт! След едноседмично посещение на Ватиканския музей, Зора се върна в София с празни ръце. Въпросната икона се оказа открадната от сръбски манастир и продадена на Ватикана, по време на Втората световна война.
През май същата година „туристическа група“ от България посети френската столица. Екскурзовода не знаеше френски, но за сметка на това прекрасно владееше организирането на „похищение“ на предмети на изкуството. С групата пътуваше елегантна и красива дама, с безупречен костюм тип „тайор“, купен от емблематичната парижка улица „Риволи“. На главата си носеше красива широкопола шапка закупена от съседен бутик. Не е трудно за читателя, да познае в тази дама чаровната Зора, чиято черна лъскава коса падаше като водопад изпод елегантната й шапка.
Групата беше разделена на малки подгрупи според интересите си. В продължение на петнадесет дни те посещаваха ежедневно Лувъра, наслаждаваха се на световните шедьоври изложени в този огромен музей. Вниманието им беше насочено към залите за византийско и средновековно изкуство, към богатата колекция от произведения на изкуството от Изтока и Балканите. Красивата и елегантна българка с всеки изминат ден ставаше все по-очарователна, а тоалетите й все по-скъпи. В групата имаше български и чужди експерти-изкуствоведи които прекарваха под лупа всички предмети носещи белезите на родни майстори.
Богатият снимков материал и видео записите направени със скрити камери, позволиха на природно надарени „майстори-копировачи“ да направят почти идеални копия на набелязаните шедьоври, с едва забележими разлики.
Зара беше изпълнила перфектно поставената й задача да отвлича вниманието на охраната в отделните зали на Лувъра.
Кирчо беше доволен от успеха на операцията и собственоръчно връчи на любовницата си поредния чек в конвертируема валута. Любовната им нощ беше дълга и изпълнена с много страст. Зора беше истинска пантера в леглото и генерала й обеща скоро да направят подобна екскурзия до Мексико, този път заедно.
Подготовката на грандиозното честване на 1300 годишнина на България беше в разгара си. Тонове материали се изсипваха ежедневно на строителната площадка, внасяха се машини, апаратури на най-високо ниво, климатични инсталации, осветителна и озвучителна „хайфи“ техника. Строителни и търговски организации бяха под натиск за срокове, срокове и пак срокове. Качеството беше второстепенна, даже третостепенна работа. Камионите извозващи строителни материали работеха денонощно. Пред деня към обекта, а нощем към вилите на „шефовете“. Доста красиви, а и кичозни вили се построиха в този период на всенароден ентусиазъм, на Бистрица, и в Симеоново, Драгалевци и Бояна. Строяха хората не се шегуваха, 1300-та годишнина е това. Всеки трябваше да намаже, е не може по равно, но и хората нямат еднакъв ръст.
В еуфорията на Големият празник, Зора почти не усещаше набъбването на банковите си сметки в лева и валута. И когато, един ден тя разбра, че е почти милионерка, радостта й нямаше граници. Обади се веднага на Кирчо по специалния телефон, който той беше наредил да й монтират, и му се похвали. Отсреща се чу гърлен смях и една единствена реплика-„това е само началото“, и прекъсна разговора. Явно имаше хора при себе си.
Беше късна пролет, люляка по Перловската река беше вече прецъфтял. На пазара „Георги Кирков“ бабичките от Мировяне, Требич и другите близки села около София, приседнали на малки трикраки столчета, продаваха дъхави китки джоджен, мента, жълт кантарион и други ароматични меродии, градинско производство. Зора беше дошла да се разходи из родната си махала и купи някои здравополезни билки. Възрастна селянка седнала на кашон имаше пред себе си друг и на него самотен лежеше голям букет полски цветя. В този един- единствен букет жената беше преплела нежните цветове на жълтурче, синчец и салвия, ситните цветенца на белия равнец блестяха като перлички току що излезли от морските глъбини. Маргаритки, фуксии и астри допълваха багрите на този уникален букет от полски цветя, в центъра на който гордо се перчеха с красотата си няколко разноцветни цинии. Беше очевидно, че даже тази кротка женица не би могла да повтори шедьовъра, който беше сътворила несъзнателно, а може би водена от ръката на Твореца, който приема най-различни образи през отделните етапи на земния ни живот.
Спряла като закована пред бедната женица, Зора не можеше да откъсне погледа си от вълшебните полски цветя. Тя поглъщаше красотата на тази малка частица от природата не само с очите си, но с цялото си същество. Неповторимите багри и изяществото на формите на тези непретенциозни рожби на Майката Природа, се просмукваха с огромна сила в тялото й, обгръщаха съзнанието й, и ставаха част от нея. Зора стоеше като омагьосана, забравила от къде е дошла и къде отива, не си спомняше коя е тя и защо очите й са пълни с милиони цветове. Не съзнаваше как магията от форми и колорит създаден от Бога се промъква в съзнанието й, подчинява цялата й воля, цялата й сила и разум на стават зависими от багрите на тези скромни творения на Хера и Флора.
Несъзнателно, без да издаде какъвто и да е звук, без устните да промълвят една думичка, Зора протегна бавно ръка към букета, взе го в треперещите си ръце, прегърна го, притисна цветята до сърцето си. Извади една банкнота от луксозното си портмоне и бавно го положи върху кашона, където до преди малко лежеше букета от полски цветя.
Селянката я наблюдаваше недоумяваща и онемяла от учудване. На свой ред омагьосана от странното поведение на клиентката си, даже не посегна да прибере едрата банкнота която жената й беше оставила. Зора беше почти стигнала до трамвайната спирка, когато старата жена успя да откъсне очите си от отдалечаващата се фигура на странната клиентка, погледна банкнотата, протегна се, взе я между пръстите си, потърка я между палеца и показалеца на дясната си ръка и колебливо я мушна в пазвата си.
Все така, като сомнамбул, Зора отключи вратата на апартамента си, влезе в хола, взе от салонната масичка една керамична ваза, отиде до кухнята, напълни я с вода до средата, постави китката в нея и я занесе в спалнята. Движеше се и действаше като хипнотизирана, нито чувстваше тежестта на вазата, нито тялото си. Беше се превърнала в дух бродещ из непознат дом. Зора постави вазата на нощното шкафче до широкото легло, спусна завесите и цялата стая потъна в тъмнина. Като управляем робот, тя приседна на леглото, тялото й се отпусна и Зора легна напреки на спалнята и заспа. В този момент камбаните на „Александър Невски“ забиха, за да отбележат 12 часа на обяд.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados
Поздрави!