СОФИСКА САГА 30

Глава двадесет и седма

Графиня  Мари-Клeр де Монморанси роди първородния си син   

Марк-Филип през първата седмица след Великденските пости. Дойка нормандка и гувернантка веднага поеха детето и го заобиколиха с  грижи, достойни за наследник на кралски престол.  Беше гледан почти в стерилна обстановка. Никой нямаше право да влиза при детето, освен дойката и Графинята. 

Симон научи за щастливото събитие едва седмица след раждането на сина си, а беше допуснат да го види  след месец.  

Неговата заетост в театъра беше повод, за да бъде държан далече от детето. Но когато дойде лятната ваканция на  “Опера комик”, сякаш ледовете се разтопиха и Мари-Клер  започна да търси съпруга си все по-често.  Канеше го в замъка, за да обядват заедно в неделя на обяд, разхождаха детето  по сенчестите алеи на парка и заприличаха на нормално семейство.  През юли отидоха семейно на курорт  на Френската Ривиера, в Сент Рафаел, където Графинята имаше разкошна вила край лазурното море. Естествено, взеха със себе си дойката, гувернантката, готвача  и две домашни помощнички.  Персоналът, без дойката, заминаха една седмица преди тях, за да подготвят вилата за летуването на младото семейство. 

През деня Мари-Клер прекарваше времето си в четене и разходки из околността, докато Симон плуваше с часове в топлото южно море. Печеше се на слънцето, играеше плажен волейбол с други летовници и скоро заради спортните си качества спечели не малко приятели, но  и обожателки. Канеха го на следобедни коктейли, тенис партита и даже започна обучението му в голф. Инициаторка на това ново занимание беше една начинаеща актриса в киното,  от тъй наречените “старлетки”. Жана не се притесняваше от факта, че Симон е на почивка със семейството си и често го канеше  на следобедни партита. Опита да го покани и на вечерни, но Графинята категорично  се възпротиви на тези покани. Явно вечерите искаше да бъде в компанията  на съпруга си, а и нощите посвещаваше на него. Мари-Клер отново беше станала любяща съпруга и с нова страст се отдаваше на забравените напоследък любовни игри със Симон. Отначало Симон беше изненадан и малко притеснен от тази промяна, но все пак реши, че това е нормалното поведение на двама съпрузи. Поканите на Жана го ласкаеха, но  нощите със собствената му съпруга бяха по-интересни.

Когато в началото на септември се завърнаха в Париж, Мари-Клер отново беше бременна и отново се отдалечи от съпруга си. И когато в  началото на театралния сезон Симон отново се засели в апартамента в сърцето на големия град, този факт не направи впечатление никому. 

Репетиции, спектакли, нови роли запълваха дните на Симон  и той нямаше много време за забавления. Марчелло почти се беше нанесъл в апартамента и двамата живееха по ергенски. Само че там, където е Марчелло, винаги имаше купон, имаше хапване, пиене и красиви жени. Мястото на Габриелла беше заела една съвсем млада красавица от Калабрия, дошла в Париж да покорява с танците си френските мъже. Но най-напред бе успяла да покори Марчело, който ù се падаше някакъв далечен братовчед. 

Николетта  беше едва 19 годишна, но беше напориста и бързаше да направи кариера във френската столица. Беше готова на всичко, за да успее и никак не се стесняваше да го демонстрира.  След като бесня една седмица  между чаршафите на Марчелло,  една прекрасна вечер без покана и без свян се прехвърли в леглото на Симон.  

Николетта имаше изваяно тяло, красиви дълги коси и огромни зелени очи. Другото огромно нещо, което притежаваше Николетта, беше носът. Мечтата ù беше да събере достатъчно пари, за да се подложи на естетическа хирургия и да се отърве веднъж завинаги от  единственото нещо, което я загрозяваше. Поне тя мислеше така. 

Марчелло  беше готов да напусне апартамента, обиден заради  желанието на Николетта да спи със Симон, но тя го успокои, казвайки, че няма да го зареже.  Просто не ù било удобно  да живее в апартамента на Симон, без да му се отблагодари за гостоприемството. Марчелло вдигна рамене, усмихна се и публично заяви, че не желае да се разделя с приятеля си заради шантавите идеи на братовчедка си. И така тримата заживяха заедно.  Николетта имаше своя философия, на която подчиняваше всичките си действия.  Искаше да направи кариера на танцьорка в  някое известно кабаре в Париж.  Когато научи, че Симон беше пял в “Разпутин”, младата италианка не му даде покой, докато той не я заведе в прочутото кабаре, за да я представи на  Лара. 

Николетта беше много артистична, имаше съвършени форми и чувство за ритъм. Тялото ù се огъваше като млада брезичка от полъха на вятъра, а в движенията на ръцете ù имаше много изящество и грациозност. С малко упражнения  тя можеше да стане действително прима танцьорка в кабарето.  Не бяха минали и две седмици и Никки, както искаше да я наричат, стана любовница на хореографката на “Разпутин” и заживя с нея.  Марчерлло и Симон напълно  изчезнаха от живота ù, скоро  бяха забравени и захвърлени като стар куфар без дръжка в мазе.

Май беше слънчев и топъл. Тази година дърветата бяха избързали с цъфтежа и паркът на замъка беше изпъстрен с екзотични цветя, ароматизиращи свежия въздух с неповторими парфюми, проникващи във  всички кътчета на вековната сграда.

Утрото се беше току-що пукнало, когато Мари-Клер дари съпруга си с прекрасна дъщеря, която назоваха на любимата ù прабаба, достолепната Графиня Клер-Жозефин, която дължеше името си на великата си кръстница, Императрица Жозефина.

Симон беше в Париж, когато му известиха с кратка телеграма, че за втори път беше станал баща. Този път на момиченце. Как искаше тя да се казва  Даря или Дафинка, както се казваше майка му. Но имаше ли сили един Симеон Донков, син на вехтошар, да се бори с вековните традиции на Графовете  де Монморанси. Даже Дон Кихот имаше по-големи шансове за победа в битката си срещу вятърните мелници. Не си заслужаваше да се направи и най-малкия опит. Симон махна с ръка, обади се по телефона на съпругата си, за да ù честити и отиде да обядва на терасата на един ресторант, където изпи 200 грама граппа и накара сервитьори и клиенти да го гледат като някакво чудо. Защото Симон си тръгна, сякаш излизаше от научна конференция.

Летището във Фиомичино беше в паника. Самолетът на авиокомпания “Балкан” по редовния рейс София-Рим пак закъсняваше и щеше да причини разбъркване в графика на пристигащите самолети. В неделя вечер  почти всяка минута кацаше някой самолет и закъснението само на един  объркваше цялата схема.

Паоло, седнал на бара на ВИП залата, пиеше кафе след кафе и цигарата не падаше от ръката му. Чакаше Зора. Бившата му съпруга беше съобщила за пристигането си в последния момент, което пък обърка неговите планове за неделната вечер. 

Във високоговорителите на Ал Италиа се чу обичайното пукане и приятен женски глас обяви, че самолетът на БГА “Балкан” току-що е кацнал на летището в Рим. 

Само минути след кацането  автоматичните врати на ВИП залата широко се разтвориха, за да пропуснат  една изискана дама, която правеше впечатление не само с чара си, но и със скъпите си тоалети, купени навярно  в парижките  бутици.  Костюмът, обувките, шапката, както и всички аксесоари бяха решени в два цвята - ослепително бяло и  непроницаемо черно. 

Паоло посрещна бившата си съпруга с широка усмивка и разтворени обятия, сякаш посрещаше  жената на своя живот. Зора беше добра артистка и веднага влезе в тон, хвърли се на врата му и допря бузите си до неговите, така че устните ù целуваха  въздуха.

Когато луксозната “Ланча” пое пътя към Рим, в колата настъпи мълчание. Двамата артисти вече можеха да си починат, тук нямаше публика.

“Tранстевере” - отвъд  Тибър, или с други думи кварталът от другата страна на реката. Един от най-старите квартали на  “Вечния град”, чиито жители с гордост се считат за  единствени потомци на римляните.  Транстевере е туристически квартал с център площада,  където се намира църквата  “Транстеверската Света Богородица”. Живописните тесни и колоритни улички на квартала все още крият занаятчийски работилнички, малки бакалници  и множество тратории, пицерии, кафенета. Въпреки “модернизацията”, Транстевере  е запазил духа на старата римска махала, романтизма на тесните улички със стари опушени сгради,  чиито балкони са отрупани с  цветя. Хиляди, а може би и милиони цветчета, обагрени във  всички цветове на небесната дъга, превръщат олющените фасади в приказни дворци, които дават подслон на много хора на изкуството от цяла Европа.

В тази топла  майска вечер, на терасата пред траторията “При Николо”,  Зора и Паоло седяха пред гарафа  “Кианти” и водеха непринуден светски разговор. Двамата се надпреварваха да изкажат  с възможно най-много думи, нищо не означаващи, нито за единия, нито за другия, безсмислици. Жонглираха с красноречието и духовитостта си, като майстори на празнодумието и яловата мисъл.

След първата гарафа последва втора. Тогава сам Николо, собственикът на траторията, поднесе тортелините с морски плодове. Парата от врящите тестени охлювчета и ароматът на морските дарове подразниха ноздрите и възбудиха апетита на бившата съпружеска двойка. 

Зора се хранеше бавно, отпиваше честичко от охладеното руйно вино и мисълта ù беше заета единствено с разгадаването на целта на тази тъй любезна покана от страна на бившия ù съпруг.

Когато Паоло попита как върви подготовката за  всенародното честване на  тринадесетвековния юбилей, малка червена лампичка премигна в главата на Зора. Пак искаха да си послужат с нея за користни цели. Прекрасно! Вероятно пак щяха да ù дадат възможност да си осигури още няколко години охолен и спокоен живот. Лаконичният отговор и третата гарафа “Кианти” караха Тренкаров да бърза с  предложението за съвместен бизнес, нали все пак бяха съпрузи, макар и бивши. Той беше чувал за последните ù успехи като художничка, за големите откупки, направени от Правителството и неимоверно бързо растящото ù реноме на самобитен и самороден талант. Беше чел отзиви за последната ù изложба, където най-големите имена на българските дейци на изкуството и културата се надпреварваха да я обсипват със суперлативи.

Зора го слушаше разсеяно. Една-единствена мисъл я интригуваше, каква беше целта на поканата да му гостува и комплиментите, които  щедро сипеше на главата ù. Какво щеше да поиска в замяна?

Тази вечер “Транстевере “ не беше така оживен, както в петък и събота вечер. Беше неделя и на следващия ден “римляните” щяха да изпълняват трудовите си задължения по заводи, канцеларии, кабинети и административни учреждения.  Наоколо се виждаха само туристи с карти и  камери в ръка. По терасите на кафенетата не липсваха празни маси. Малка група японци се беше настанила на голяма маса недалеч от тях и се мъчеха на английски да обяснят на младото италианче какво искат да вечерят. Сервитьорът се правеше, че разбира и само повтаряше “спагето болоньезе” и вино. Японците, доволни, че техният английски е лесно разбираем за италианеца, потвърждаваха  с едно “йа, йа” предложението на сервитьора.

- Имам няколко интересни картини от големи български майстори, които бих искал да видиш, - бавно каза Паоло. гледайки я право в очите.

Зора се усмихна вътре в себе си, запазвайки безразлично усмихнатата си маска на лицето. Тя мълчеше, с цел да го накара да изплюе камъчето.  С инстинкта на  жена, познаваща много добре мъжете, очакваше  бившият ù съпруг да направи конкретно предложение. Едва ли беше поканил Зора само за да ù покаже въпросните картини...

За да подкрепи играта, го попита от кои художници са въпросните картини и  как са попаднали при него. Когато чу имената на Цанко Лавренов, Златю Бояджиев и на Майстора, Зора наостри уши. Богат чичо, без наследници, ги беше оставил на племенника си. Картините били доста големи по формат и той нямал място за тях в дома си. Не знаела ли тя някой, който да се интересува от покупката им.

Когато бившият ù съпруг спомена броя на картините и цената им, на Зора ù стана веднага ясно, че той беше подробно информиран за нейното участие в покупките на българското Правителство на произведения на изкуството. Беше настъпил моментът да сложат картите на масата.

- Скъпи, каква комисионна си определил за мен?

- 10% е разумна сума, според мен.

Звучният смях на Зора огласи тихата майска нощ на Транстевере и японците стреснати се обърнаха да видят откъде идваше този,  нарушаващ  уюта на стария квартал, смях.

- Зора, скъпа, ние винаги сме се разбирали с теб, - с широка усмивка каза Паоло и в гласа му прозвуча успокояващо обещание.

Отдавна минаваше полунощ, когато се прибраха във вилата. Предложението му да пийнат по нещо леко преди лягане не беше прието.

- Нека се уточним по сделката и тогава ще я полеем както подобава на близки хора, - каза Зора, намигайки многозначително. Пожела му лека нощ и се прибра в стаята си. 

Паоло постоя близо минута пред вратата и бавно се отправи към своята.