Глава четиридесет и пета

         Понякога юни е най-хубавият месец на парижкото лято. Така беше и тази година.  Всичко беше обгърнато от светлина, цветове и аромати. Независимо от многобройните коли, задръстванията и изгорелите газове, въздухът във френската столица беше пролетен. Пролетно беше и настроението на парижани и парижанки.  Туристите все още бяха рядко явление и  животът в града беше спокоен, комфортен и приятен. Нямаше ги тълпите с камери и фотоапарати, нямаше ги американските бабички и дядовци,  облечени в пъстри рекламни тениски и задължителните  евтини маратонки  от магазините на  “Wal Mart”. Е, тук там се виждаха и такива от “Nike” и “Reebok”, но те бяха рядкост. По булевард “Сен Мишел” и улица “Риволи”  французойки, прочути с елегантността  и финеса си, бяха излезли на пазар. Трябваше да се подготвят за летните отпуски. На много места плажните стоки бяха с намаление. Естествено, това бяха остатъци от миналия сезон. В големите магазини като “Лафайет”, “Самаритен” и “Бомарше”, новите колекции бяха изложени още през месец март. Парижките врабчета бяха излязли от зимните си скривалища и летяха на свобода над дърветата на Люксембургската градина, опиваха се от парфюма на цветята и декоративните храсти и смело се впускаха в  мимолетни любовни приключения с разни  предизвикателни “врабчовци”. По пейките на градинките седяха млади майки, извели бебета и по-големи дечица на чист въздух и слънчева топлинка. Небето беше синьо, нямаше нито облаче, нито какво да е друго  за да наруши безкрайния син простор над многомилионния град.

      Освен буботенето на автомобилните двигатели, се чуваше и приятният звук на токчета, потракващи по тротоарите пред елегантните магазини на френската столица. Звуци, които караха да трептят мъжки сърца и да ги карат да вадят дебелите си портофели. Животът във Франция беше спокоен. Президентът Митеран беше спечелил изборите и навлязъл във втория си мандат. Франция  и френският народ просперираха. 

      Спокоен беше и животът на Мария, Симеон и  бебето Евгени.  В замъка де Монморанси нямаше нищо ново. Децата по цял ден тичаха из парка под зоркото око на гувернантките. По-големите отделяха 2-3 часа за уроци с частните си учители. След подписването на споразумението  и Мари-Клер се беше успокоила и се радваше на светския живот, който с настъпването на лятото ставаше по-интензивен и по-интересен. Малкото останали френски аристократи, се стараеха да подражават на предците си и организираха пикници, лов и увеселения в именията и замъците си, които поддържаха едва-едва.

     Мария имаше приятелка от детинство, също от Белград, която работеше като медицинска сестра в една психиатрична клиника. Намираше се  в околностите на Париж. Отскоро там прилагаха “трудовата терапия” върху  някои от болните и имаха нужда от инструктор, който да обучава болните жени на шивашкия занаят. Любица  се сети за приятелката си и звънна на Мария. Тя имаше голям опит на шивачка и то в голяма модна къща. Да обучава болните за нея би било лесна работа. Освен това Любица знаеше, че Мария е състрадателна и добра, и прекрасно би се разбирала с тези нещастни жени. В първият момент Мария беше готова категорически да откаже. Имаше на ръцете си малкия и нямаше никакво желание да го даде в ръцете на някоя гувернантка. Пък и не знаеше дали могат да си го позволят. Симеон нищо не говореше за доходите си, вероятно за да не я притеснява.  Мария направо отказа на приятелката си. 

      Същата вечер, след спектакъла, Симеон се прибра в много добро настроение. Публиката беше аплодирала бурно неговото изпълнение на прочутата ария на Жером. Малкият отдавна спеше. Седнаха на дивана един до друг, Симеон я взе в обятията си и галеше косите ù. За Мария той беше олицетворение на мъжка сила, сигурност и доброта. Изведнъж ù хрумна да сподели с него предложението на Любица. За най-голямо  нейно учудване Симеон не отхвърли категорично идеята. Мария имаше нужда да излиза, да общува с хора, да работи. Така щеше да се чувства пълноценна и равноправна в семейството. Всеки път, когато той използваше тази дума за тях тримата, Мария сияеше от радост. Беше неимоверно щастлива, че той ги възприема като семейство, дума, която никога не беше споменавал, когато говореше за Мари-Клер и децата. Той винаги ги споменаваше като негови деца, а за Графинята говореше, споменавайки само името ù.

       Симеон я посъветва да се обади на Любица и да попита за подробностите, и тогава да решат. “Ами Евгени”? попита Мария. “Когато разберем дали за теб ще представлява интерес тази работа, тогава ще потърсим решение? - беше отговорът на Симеон. 

            На следващата вечер Мария се обади на приятелката си и разпита за подробностите.  Работата беше за 16 часа седмично,  четири дни по 4 часа. Петък събота и неделя щеше да бъде свободна и щеше да получава пълната заплата на медицинска сестра от една класическа болница. Тъй като щеше да се занимава с психично болни,  работното време беше съкратено почти наполовина.

     Симеон настоя Мария да приеме предложението, но не веднага. Имаха нужда от време, за да се организират. Би могла да започне не по-рано от 

1-ви август. Директорът на клиниката даде съгласието си и в понеделник, почивният ден на Симеон, Мария отиде  и си подаде документите.

     След един прекрасен юни, последва още по-прекрасен юли. По цели седмици облаците подминаваха “градът на светлините”. 

      Природата се беше съюзила с желанията на парижани и гостите на френската столица. Вече повече от месец нямаше облаци, а камо ли валежи. Слънцето демонстрираше постоянно присъствие и готовност да повишава настроението на хората. 

     Мария  искаше да отиде до кварталния супермаркет. Беше сряда и Симеон беше на работа. Въпреки летния сезон, тази година Операта даваше спектакли и през лятото. Нали трябваше и чуждите туристи да  чуят представленията на една от най-прочутите опери в света.  Мария реши да  отиде до супера и след това да се разходят с малкия Евгени. Облече детето, слязоха с количката  и след броени минути бяха в супермаркета. Макар и квартален, той беше доста голям, с много щандове за специализирани храни - детски, за диабетици, диетични за хранещи се здравословно, биологически  и натурални храни. Мария често идваше тука и мнозина от персонала я познаваха, особено касиерките. Мария никога не забравяше да им остави дребните, които ù връщаха.  Беше щедра, макар и не богата. Просто имаше богато сърце.

       Бутайки количката, Мария обиколи набързо магазина, за да види новите стоки и тръгна към щанда за детски храни. Тя винаги отделяше много време за този щанд. Храненето на детето беше от първостепенно значение и тя не жалеше нито време, нито пари, за да осигурява на сина си само най-качествени и здравословни храни. Евгени беше свикнал с тези обиколки из лабиринта от  тесни коридори и рафтове, витрини, хладилни гондоли, фризери и хладилни витрини, където бяха наредени хиляди шарени кутии, буркани, бурканчета, пакети с различни форми и цветове, чието съдържание беше тайна и за най-големите любители на пазаруването. Докато обикаляха из магазина, детето "държеше своите речи" на неразбираемия за околните език. Евгени беше навлязъл в 18-те си месеца и се опитваше да говори с едносрични думички и нечленоразделни звуци. В такива моменти Симеон се шегуваше, че това са арии от ненаписани опери. Синът му щял да стане прочут оперен певец.

      Тъй като тя беше с количката на Евгени, а и не пазаруваше  големи количества, Мария не взимаше стандартните колички. Задоволяваше се с кошница, която държеше на долната скара на детската количка. И в нея слагаше  онова, което ù харесваше. А днес беше с намерение да купи само 1-2 неща, които липсваха в кухнята, и затова не беше взела даже кошничка.

      По навик спря на щанда за детски храни и беше приятно изненадана от секцията за нови стоки. Бяха изложени нови лиофилизирани храни на швейцарската фирма “Нестле”. Мария взе един пакет с плодове и се зачете в съдържанието  и начина на консумация. Беше елементарно и лесно. Лиофилизираните храни бяха чисто натурални продукти, на които беше отнета водата - нещо като пълна дехидратизация. Беше достатъчно лиофилизираните ягоди да постоят малко  в студена вода, и те възвръщаха естествения си пресен вид - цвят, аромат, вкус и всички полезни вещества, които съдържа току-що набраният плод. Мария хареса тази нова храна и реши да експериментира. Взе една кутия малини, една ягоди и една с гъби печурки.  Обърна се да ги сложи в количката на детето. Количката я нямаше зад нея. Изненадана, тя се затича  по тесните коридори  между щандовете. Първоначално запази спокойствие, смятайки, че някоя съседка си беше направила шега. Но след минути тя изпадна в паника и започна да вика. В магазина нямаше много хора, нали беше сутрин, и не разбирайки какво става, те гледаха с безразличие тичащата из магазина чужденка. Едва когато чуха да се говори за дете, всички се втурнаха да търсят количката. Персоналът беше вдигнат под тревога, управителят нареди да се затворят всички  врати, колкото и да беше неприятно за работата. Охрана, персонал и клиенти  се чудеха какво да предприемат. Мария, изпаднала в истерия, викаше името на детето си,  тичаше из магазина, а сълзите ù се лееха като водопад. 

         След броени минути в магазина нахлуха  униформени и цивилни полицаи. Все пак някой се беше сетил да звънне в кварталния комисариат. Питаха, разпитваха, провериха документите за самоличност на всички намиращи се в магазина. Никаква следа. Донесоха стол за майката, но Мария отказваше да седне, продължаваше да тича из магазина, влезе в складовите помещения и канцелариите. Нищо, абсолютно нищо. Сякаш количката с детето се беше просто изпарила. За разлика от изпадналата в паника майка, полицаите, ръководени от комисар Жан Петижан, без много шум, но много прецизно и систематично си вършеха работата. Разпитаха касиерките, покрай които задължително беше минало лицето, отвлякло детето. Нямаше съмнение, че става въпрос за отвличане. Нищо не бяха забелязали.  Сутрин много майки идвали да пазаруват с децата си, на колички, водени за ръка при по-големите, а някои използвали и носилките, наречени “кенгуру”. Естествено никой не беше обърнал внимание на  лицето, излязло с детето на потърпевшата майка. Особено ако е била жена. Комисар Петижан и колегите му записаха свидетелствата на всички разпитани. На Мария беше оказана медицинска помощ, но това никак не я успокояваше.Тази красива, млада жена  се беше състарила и погрозняла пред очите им за броени минути. На главата ù се беше появил голям кичур бели коси. Мария поиска да се обади по телефона на Симеон, но от  театъра отказаха да я свържат, бил в репетиция. Тогава комисар Петижан взе от ръката ù слушалката и  заповяда веднага да му предадат за случилото се, за да дойде незабавно в супермаркета. 

           След по-малко от половин час Симеон прекрачи прага на кварталния супермаркет, за да  поеме в прегръдките си припадналата Мария. При появата му съпротивителните сили на Мария бяха рухнали. 

              Вече два часа полицията се мъчеше да хване някаква следа чрез разпита на десетки присъстващи в магазина по време на “киднапинга”, но без никакъв резултат. Оставаше да се видят записите на видеокамерите. Малко след Симеон дойде и шефът на охраната, който имаше достъп до записите. Заедно с  комисар Петижан  и един от  полицейските инспектори прегледаха  записите. И те не  показаха нещо, което да помогне на следователите. През предполагаемия отрязък от време камерите бяха засекли три жени, напускащи магазина с колички. И трите бяха хванати в гръб и количките не се виждаха, те бяха пред вървящите жени. И тук нямаше нещо, което да улесни намирането на похитителката.

        Виждайки състоянието на Мария и спокойствието, с което работеше френската полиция, на Симеон му кипеше отвътре, идваше му да вика, да крещи, даже да бие, обвинявайки  полицаите в безразличие, корумпираност. Да ги наругае като тъпи некадърници, даже да намекне в съучастничество с престъпницата. В България би го направил, и всички присъстващи биха го оправдали, съчувствали и даже биха го подкрепили за тези несъстоятелни обвинения. Но тук във Франция това не можеше да стане, такава реакция беше недопустима, необяснима и беше против всички правила на гражданското поведение. И Симеон скърцаше със зъби, сърцето му кървеше, но той мълчаливо  страдаше за сина си.

       Когато комисар Жан Петижан помоли Симеон и съпругата му да ги придружат до Комисариата, минаваше 1 часа. Естествено, никой не се съмняваше, че са съпружеска двойка.

           След едночасов разговор в Комисариата полицейска кола ги остави пред дома им. Комисарят беше обещал ежедневно да ги информира за хода на следствието и пожелал спокойствие. Изключваше  се вариантът “отвличане за откуп”, те не бяха някакви богаташи, нямаше и причина да се мисли за “отмъщение”, следователно  мотивът беше абсолютно неясен. Това не улесняваше следствието, напротив -  усложняваше го. Поне такова беше мнението на комисар Жан Петижан.

           Всеки ден около обяд комисарят се обаждаше лично, за да им каже, че засега няма нищо ново. Търсенето продължаваше. 

       Изпадналата в шок Мария се възстановяваше твърде бавно. От фазата на меланхолично безразличие изведнъж преминаваше във състояние  на делириум и си го изкарваше на Симеон. Той се мъчеше да я успокоява, да ù вдъхва оптимизъм и надежда, но не успяваше, защото самият той не беше оптимист. Непрекъснато медиите говореха и пишеха за отвличане на деца с цел “търговия с органи”, износ в страни в Азия и Африка. Говореше за цели  международни мафиотски структури в социалистическите страни, под “чадъра” на държавата, както беше с търговията с оръжие и наркотици. Естествено, западната пропаганда преувеличаваше, но и 50 процента да беше вярно, пак си беше “престъпление, защитено от държавата”. Гладът за капиталистическа валута беше способен на всичко. Комунистите  силно мразеха капитализма и капиталистите, но бяха готови да дадат всичко за валутата им. Светът е изтъкан от противоречия!

          Всички тези мисли караха Симеон да се страхува за малкия Евгени, за невинното им детенце, което нямаше и понятие за разделението на света. 

         Часовете се нижеха толкова бавно, сякаш времето беше спряло, за да си почине  от  пътя, който беше извървяло от зората на човечеството до днес. За дните да не говорим. Мария и Симеон изживяваха кошмар, който даже не бяха си представяли, че може да съществува.

          На петия ден Симеон не издържа и отиде лично в Комисариата. Жан Петижан го нямаше, беше излязал по служба. Симеон помоли да го почака, въпреки че никой не знаеше кога ще се върне и дали въобще ще се върне на работното си място. Симеон седна  в приемната и зачака.

      Между четири високи кооперации се беше образувало каре, което общината беше използвала за оформянето на малка квартална градинка.  Зелени площи, лехи с цветя, асфалтирани алеи и красиви скамейки, бяха превърнали това късче земя в рай за майките от четирите кооперации. При хубаво време те тук прекарваха много часове в приказки, пиене на кафе, а някои даже пушеха цигари, за ужас на непушачките. Но в името на добросъседството и приятелството правеха компромис. Бяха около десетина жени на възраст от 20 до 35 години.  От време на време някоя носеше кутия с домашни курабии или някакви сладки, които с удоволствие се консумираха от членовете на групата. Когато бяха повече от 5-6, преместваха пейки, за да са всички заедно. Това беше тяхното царство, всички се познаваха и някои   бяха станали близки приятелки. Имаше и една-две, които бяха запознали и мъжете си и дружеха семейно.  Както става понякога, овцата сама вкарва вълка в кошарата. Така беше станало и с една от тези семейни четворки.  От две приятелски семейства се бяха образували две любовни двойки, обикновена размяна на съпрузи. Тези две любовни двойки бяха се превърнали в две нови семейства, но приятелството беше изчезнало безвъзвратно. Никой от тях не идваше в градинката, въпреки че и двете двойки имаха нови деца. Може би ги беше срам за случилото се или пък се страхуваха историята да не се повтори.

        От няколко дни към 11 часа на обяд идваше млада жена с малко дете в количка. Тя сядаше на най-отдалечената пейка и не правеше опит за сближаване с другите.  Стоеше час-два и изчезваше от погледите им. Явно бяха часове когато детето спеше и тя просто го извеждаше на слънце и чист въздух. Първите 2-3 дена основната група я наблюдаваше и коментираше, но виждайки нежеланието на новата за сближаване, престанаха да ù обръщат внимание. Просто не я забелязваха и толкоз. Само Мари-Кристин, водена от природното си любопитство, продължаваше да я наблюдава скришом. Тя беше доайен на групата. Имаше две деца, Марк беше на  шест, а малката Жослин на една годинка. Беше арменка, женена за французин, и двамата бяха членове на сектата “Свидетели на Йехова”. 

        Четвъртък вечер към 7 часа Бернар все още не беше се върнал от работа. Беше печатар. Мари-Кристин хранеше малката си дъщеричка пред телевизора. Изведнъж на екрана се появи колега и приятел на баща ù.  Жорж Асдурян беше комисар в Комисариата на Кламар, докато Жан Петижан в Комисариата на 9-ти парижки район. Двамата бяха работили заедно в столицата на Корсика, Аячо, където баща ù беше шеф на полицията в града.

         Мари Кристин инстинктивно наостри уши, когато чу, че става въпрос  за отвлечено дете. Тя беше много чувствителна на тази тема, поради религиозните си вярвания. Когато чу разказа на комисаря Петижан и видя снимка на детето от първия му рожден ден, някак си несъзнателно си спомни за жената, която от няколко дни идваше в тяхната градинка и странеше от групата.  Но веднага отхвърли такава налудничава мисъл. Докато детето спеше в количката си, непознатата не откъсваше очите си от него. Явно беше много  грижовна майка и в никакъв случай не можеше да бъде престъпница. Толкова спокойно си седеше в градинката. Вярно, не търсеше контакт с групата, но “всеки си е башка луд”, както казваше баба ù в такива случаи. Бернар си дойде, Мари Кристин загаси телевизора и забрави за отвлеченото дете.