СОФИЙСКИ   РОМАН

                                Глава тридесет и трета

          Пролетта беше настъпила ненадейно. Още в края на февруари, времето беше толкова топло, че дърветата се бяха раззеленили и някои даже цъвтяха. Старите хора на село предвещаваха лоша година. Но в града нехаеха от тези предсказания, и софиянци бързаха да захвърлят ботуши, боти, палта, шалове и ръкавици, и пременено в леки летни дрехи да щъкат из слънчева София. Витоша се беше раззеленила рано, рано и примамваше планинарите да стягат раниците и тръгнат по сенчестите й пътеки нагоре към “Бялата вода”, “Планинец”, “Момина скала”, та чак до  Черни връх.

Всички творчески съюзи се готвеха за тържественото честване на 40-тата годишнина от 9-то септемврийското народно възстание. Пишеха се стихове и поеми, пиеси, разкази и есета. Издигаха се паметници и  ваеха скулптури на партизани и партизанки. Цялата страна беше обхваната от особен ентусиазъм, трудно обясним по време, когато беше задухал  вятъра на Горбачовата “перестройка”, или именно поради нея.

СБХ не оставаха по назад от колегите си писатели, поети, теартални дейци и музиканти. Бяха обявени няколко конкурса за произведения на изобразителното изкуство, които трябваше да достигнат своя апогей в навечерието на Голямия Юбилей, и намерят израз в Национална изложба, едновремено в няколко зали- Националната художествена галерия,  новопостроения НДК, Градската художествена галерия, и на ул. Шипка 6, в залите на  галерията на Съюза на българските художници.

Членът на ръководството на Съюза, художникът Еди Кадиев, също готвеше своето участие в  Юбилейната Национална  художествена изложба. В ателието му с квартал Симеоново кипеше необикновен творчески труд. Художникът спечелил международно признание, си беше поставил изключително трудна и сложна задача, да създаде галерия от образи на дейци на нелегалната борба на Партията и РМС, отдали живота си за победата на социалистическата революция в България. Големият акцент в новосъздаващата се галерия, “червената точка” трябваше да бъде графичен портрет на Генералния секретар и Председателят на Държавния съвет, другаря Тодор Живков, нарисуван от натура. От секратариата на Първия му се обаждаха, за да му съобщат деня и часа на сеанса, който се провеждаше  ту  на ул. Секвоя, ту в Резиденция Банкя, и даже в кабинета му в Партийния дом.

Еди беше издействал тази превилегия, благодарение на поста си в СБХ. Щом получеше повикване, качваше са на колата и политаше към мястото на срещата. Минутите бяха броени и не можеше да си позволи да губи време за дълго пътуване, и затова натискаше педала на газта до “ламарината” и пренебрегваше всякакви пътни знаци и ограничения.

Острият звук на сирена, цепеше въздуха, летейги по шосето. Линейката  се промъкваше виртуозно между камиони, леки коли, мотори, оставяйки всички зад себе си. Звукът на сирената караше шофьорите да отбиват от пътя с риск да се ударят  с други, движещи се в дясно пт тях. Излезла на Княжевското шосе, линейката ускори хода си още повече. Пред вратите на “Пирогов” я посрещнаха в пълна готовност за да поемат пострадалия. Носилакат от линейката беше прехвърлена на болничната и светкавично закарана в операционната зала, където екипът беше готов да действа мигновено.

Прожекторите над операционата маса бяха включени. Чуваха се късите, бързи команди на галвния хирург, и кратките данни съобщавани от анестезиолога. Трябваше да се направят последователно три хирургически интервенции- череп, гръден кош и ортопедия. Имаше  счупен крак и силно контузена ръка. щяха да оперират  три екипа. Д-р Манол Манолов, главният неврохирург на болницата оглавяваше първия екип, асистиран от завеждащия “лицево-челюстна хирургия” д-р Рупен. След двучасова операция, работата пое екипа от специалисти “гръдна хирургия с ръководител д-р Беров. Работата на този екип беше изключително  сложна и трудна. Касеше се за счупени две ребра, един от който беше засегнал  левия лоб на белия дроб. Мястото беше изключително труднодостъпно поради близоста на сърцето. Капките пот по челото на д-р Беров,  попивани периодично от медсестрата до него, показваха напрежението и физическите усилия на опериращия. Внезапен кръво- излив затрудни операцията и смукателите зажужяха с пълния си капацитет,  и след секунда операционото поле беше почистено. Тази операция беше отнела почти три часа. Сърдечната дейност на пациента, даваше възможност на третия екип, да започне работа само след 15 минути. Втори екип анестозиолози заеха мястото си и след още един час и двадесет и осем минути, пострадалият беше напълно закърпен и откаран  в интензивното отделение на неврохирургическата клиника. Благодарение на изключително качественото предно стъкло на автомобила претърпял жестокия сблъсък с връхлитащият насреща “ЗИЛ”, стъклото беше мигновено станало на гранули и не беше наранило лицето на пострадалия.

Тридесет и осем дни след жестоката катастрофа на Околовръстното шосе, между “Зил”-а и бялото “Пежо” на Еди, той напусна “Пирогов” с патерици и гипсиран десен крак. Други видими външни белези нямаше. Малката му сестра беше стояла денонощно до него в продължение на две седмици. Таксито ги отведе до Симеоново, където беше домът на известния художник Еди Кадиев, член на ръководството на СБХ, жертва на пътно транспортно произшествие, причинено по негова вина. Пежото беше дадено на “Вторични суровини” за скраб. Свидетелството за управление на Еди беше отнето за 1 година с решение на Съда.

Няколко месеца след пълното си възстановяване, първото излизане от дома, беше посещение на Драгалевския манастир. Еди обожаваше това свято място, тук беше идвал с любимата си Марта, беше идвал и с Лина, която също беше силно обикнала това райско кътче. И сега идваше да запали една свещ за чудото на спасението си. “Момче ще живееш втори живот” му беше казал д-р Манолов, когато за последен път дойде на сутрешна визита и разреши изписването му. “Голям късмет си извадил Еди, явно си  роден под щастлива звезда. Не бих се очудил, ако Майсторът продължава да бди над тебе, там отгоре.”  В разговорите им по време на лечението, Еди му беше разказвал за срещите си с големия Майстор.

Еди купи три от най-големите свещи, запали ги една след друга, и безгласно благодари на Бог за чудотворното си спасение. Еди никога не беше учил молитви и сега със свои  думи  изрази своята благодарност към Всевисшия за закрилата и спасението.

На 7-ми Април 1985 година. По случай Денят на здравните работници, поръча три големи торти “Гараш” в сладкарницата на х-л “СОФИЯ”, и лично ги занесе в болницата за бърза медицинска помощ “Пирогов”.

След принудителната  няколкомесечна пауза,  творческата мотивация на Еди се засили. Рисуваше в ателието си, рисуваше под открито небе, рисуваше хора, здания и натюрморти. Рисуването беше станало смисъла на неговия живот.

Големият площад е сърцето на белгийската столица. Над този централен градски площад се извисява историческата  сграда на градската управа, която е най-висока и доминира над всички други сгради около централния площад на Брюксел. Започнала като малко площадче, между две поточета, вливащи се в Сена, и ползвана  дълги години  като  място  за съботния пазар на града. Строежът на Кметството започва в началото на 15-ти век и се проточва цели 50 години. Постепено около площада наречен “големия” се строят много други монуметални сгради, едно от най-оживените места на града, най-големата атракция на столицата.

Амбулантни художници заемащи  част от площада, предлагаха да нарисуват вашия портрет. Талантливи карикатуристи рисуваха остроумни портрети на желаещите да увековечат своя образ при посещението си в “столицата на бирата и прочутите пържени картофи”. Малко встрани  от  тези творци, един жонглираше  с запалени факли,  друга гадаеше бъдещето на млад господин и неговата дама, с карти “Таро”.  Между тях, младо момиче осигуряваше музикалния съпровод, свирейки популярни мелодии на своя  саксофон, по-голям от самата нея.

До един от карикатуристите, младо момиче беше опънало старо, ярко червено одеяло, на което бяха наредени странни рисунки с цветни моливи.  Продаваше ги по 50 франка, нищожна сума, но никой не ги купуваше. От време на време, някой зяпач се спираше, хвърляше бегъл поглед към рисунките, и задържаше погледа си на момичето много по-дълго.  Намигаше и продължаваше пътя си, с ръце в джобовете.

А момичето наистина беше красиво. Висока, стройна фигура,  сини като метличина очи, дълга руса коса, която стигаше до тънкото й кръсче, я правеха много привлекателна. Особено ако добавим към цялата тази красота, одухотвореното й лице с две много симпатични трапчинки и  усмивка излъчваща доброта. Ангелска външност, под която се криеше едно своеобразно, почти опърничаво момиче, което не се подчиняваше на никакви норми и правила. Една бунтарка по рождение, на име Аннабел Бенуа. “Бизнесът” на Аннабел никак не вървеше. За една седмица не беше продала нито една рисунка, въпреки смешната цена от едно евро. Не че,  не се спираха да погледат странните й рисунки. Спираха се, мнозина се спираха, гледаха рисунките, гледаха нея и си тръгваха клатейки глава неразбиращи. А  би трябвало да разбират, понеже всяка рисунка имаше име написано с зелено мастило в долния десен ъгъл на картона. Всички рисунки бяха един формат А4, повечето бяха нарисувани с цветни моливи, но имаше малко и с черен. Картината “Ябълки”, предизвикваше особено голямо недоумение. Преплетените кубове, правоъгълници, ромбове, ярко червените  като одеялото пресечени пирамиди, никак не приличаха на “райския плод”, станал причина да не живеем в Рая.

Всяка сутрин в девет, Аннабел заемаше мястото което си беше избрала, изваждаше от чантата одеялото, простираше го на земята  и нарежаше рисунките си.  И чакаше! Спиращите пред “сергията” бяха малко, и повечето бяха младежи привлечени от красотата на момичето. Спираха любопитни американки,  зарязали времено конете и кравите си в фермите, та да видят Европа, спираха мъже от далечния изток, цъкаха на неразбираем език и си тръгваха без даже да погледнат към художничката.

Така изминаха две седмици. Дядо й и Марта се чудеха къде се губи внучката им по цял ден, споглеждаха се  многозначително, но не задаваха въпроси. Чакаха Аннабел сама да им разкаже за разходките си из града. Това продължи до деня, в който  роднина на Албер, случайни спомена пред дядо й, че е видял внучката му на Големия площад с наредените на одеялото рисунки. Албер замълча, не издаде, че той никога не е виждал рисунките на внучката си, но прибирайки се в къщи сподели с Марта новината. Марта също не знаеше нищо по въпроса, вдигна рамене и каза, че вероятно роднината му се е припознал. Но любопитството на дядото  се беше загнездило в него и се чудеше как да накара Аннабел да му разкаже дейноста си, без той да й задава въпроси.

Юли беше почти на края си. Юлските горещници бяха достигнали апогея си. Навън камък се покаше от жегата. Аннабел упорито стоеше на поста си на Големия площад до карикатуриста.  Беше делничен ден и в два часа след обяд, скитащи по площада бяха много малко. Аннабел беше извадила от чантата си малката бутилка вода  и се канеше да удоволетвори мъчещата я жажда, когато чу мъжки глас да  казва “добър ден”. Обърна се към човека. Пред нея стоеше възрастен мъж, облечен в бяла риза и бели панталони, а на главата си носеше бяла сламена шапка.

- Ваши ли са тези рисунки?- попита господинът с малката козя брадичка.

- Да, аз съм ги рисувала, господине.- отговори Аннабел, готова да му обърне гръб и да надигне бутиката минерална вода, която дтржеше в ръката си.

- Ще  ми позволите ли да ги разгледам по-отблизо, като ги взема в ръце. Обещавам да бъда много внимателен,- каза  мъжът и зачака отговора на художничката, без да посегне към рисунките.

- Моля, погледнете ги.- тонът на Аннабел беше възпитан , но доста студен. И Аннабел се обърна настрани и изпи почти цялаъа бутилка. Беше много жадна при тази горещина.

Мъжът взимаше рисунките една по една, дълго ги гледаше, сякаш ще ги копира в паметта си, оставяше рисунката на точното й място и взимаше следващата.  Възрастният господин не пропусна нито една, изгледа отблизо всичките. Аннабел беше започнала да нервничи вътрешно, но се стараеше да не го покаже. Когато и последната рисунка мина през ръцете и пред очите на мъжа, той се обърна към младото момиче с въпрос.

- В Брюсел ли живеете госпожице?- с делови тон попита мъжът.

- Не, но какво отношение има моето местожителство към рисунките ми, - сопна се Аннабел.

- Права сте, въпросът ми няма нищо общо с Вашите рисунки, но има отношение с моята идея.- с изключително  доброжелателен тон, почти извинявайки се каза господинът.

- И каква е Вашата идея, Мосю?- малко по меко попита момичето.

- Ще Ви кажа. Казвам се Анри Валорен. Работя в Рисувалното училище. Искате ли да участвяте в нашата изложба, която ще бъде открита на 15 септември,  в Първия учебен ден. - и поясни. Затова Ви попитах дали живеете  тук.

- За съжаление, аз не живея тук. На гости съм при родителите на майка ми. В края на август  заминавам.- тонът на Аннабел беше се променил тотално. Сега гласът й звучеше приятелски, както неговият беше звучал през целия им разговор.

- Жалко! Вие няма да можете да присъствате на “вернисажа”, но това не значи, че Вашите рисунки не могат да участват в нашата изложба. Нали така?

Анабел беше очудена и крайно заинтригувана от предложението на този възрастен господин. Това беше шанс, който тя не биваше да пропусне. Не беше даже мечтала за участие в изложба, макар и училищна. Имаше горчив спомен от изложбата на Мадмазал Бове.

- Това са рисунките, които съм взела със себе си. Тук други нямам, Господине.

- Госпожице…

- Аннабел е моето име, - побърза да го прекъсне тя. И добави: Просто Аннабел.

- Прекрасно и вече редко срещано име, госпожице Аннабел. А къде живеете, ако не е тайна?- с приветлива усмивка добави г-н Анри Валорен.

-  Не, разбира се, че не е тайна. Живея в Рабат, Мароко. Тук съм на гости при  родителите на майка ми. Използвам ваканцията, още съм ученичка.

- Ако сте съгласна, ще взема няколко от тези рисунки, искам на спокойствие да ги разгледам и избера няколко за нашата изложба. След няколко дни ще дойда да Ви върна някои  и ще взема други. Съгласна ли сте? Предполагам, че всеки ден сте тук. Забелязах го още миналата седмица.

- Добре  г-н Анри, вземете които желаете. Аз наистина съм тук всеки ден.- каза с най-очарователната си усмивка младото момиче, поласкана и обнадеждена от тази среща.

- До скоро Аннабел, радвам се, че приехте  моето предложение. Това ще улесни много подбора. - и с усмивка добави: Ако решите да ме потърсите преди да дойда аз, елате в  “Рисувалното училище”. Там ще ме намерите лесно. Аз съм директор на училището.

-А да, пропуснах да Ви кажа, че при продажба на Вашите рисунки, Вие ще получавате 50% от цената. Нали разбирате, ние сме частно училище, и по този начин подпомагаме нашите финанси. А и за Вас е удобен случай да покажете картините си на публиката.

И г-н Анри си тръгна пред  смаяния поглед на Аннабел.

Последващите събития  протекоха както беше предвидил г-н Директорът. След подбора на рисунките, за изложбата бяха оставени осем, и както каза г-н Анри и три рисунки резерва. Той поиска адрес и телефон в Брюксел, където можеше да се свърже с нея, чрез Албер и Марта.

В началото на Ноември, Лина получи писмо от майка си. Наред с разказа за живота им в Брюксел, и въпросите около този на Лина и Роже,  между другото,  Марта споменаваше, че по пощата са получили чек на името на Аннабел. Сумата била малка, 184 евра, и някакви центове. Чекът бил издаден от някакво училище, и Марта питаше, дали да го изпрати в писмо или да чака среща с някой от тях. Писмото завършваше с обичайните пожелания за здраве и успех, и много целувки за Аннабел от нея и дядо й.

След този първи успех на младата ходожничка, последваха още две участия в изложби  в Брюксел.

Съзнавайки таланта и бъдещето на дъщеря си, Лина и Роже се съгласиха с нейното желание да продължи образованието си в Брюксел. Марта и Албер бяха много щастливи, че любимата им внучка ще живее с тях. И така през новата учебна година1996/97, Аннабел беше ученичка в Рисувалното училище ръководено от г-н Анри  Валорен.