Софийски роман

                                                 Глава четвърта

                        Зимата беше дошла твърде рано. Мъглата беше връхлетяла като  придошла река, като  гъста бяла пяна, която се търкаляше по софийските улици, на огромни млечнобели кълбета. Трамваите едвам пълзяха, непрекъснато издавайки  характерния предупредителен метален  звук.

        Пред някои трамваи на площад Възраждане вървеше човек с фенер в ръка. Навеждайки се, човек не можеше да види собствените си крака. Гъста, млечно бяла мъгла напоена с влага, която проникваше през дрехите и лепнеше по телата на софиянци. Светлините на къщи и дюкяни мъждукаха сякаш бяха на десетки километри, а не на един хвърлей място. Магазините бяха празни, а дюкянджиите дремеха зад  тезгяха в очакване на заблуден клиент. Но мющериите бяха рядкост и алъшверишът  хич не вървеше. Киносалоните бяха празни, независимо, че Държавна кинематография напоследък пускаха филми, обожавани от софиянци. По екраните се въртяха такива заглавия като “ Във възрастта на любовта”, “Симфония в злато”. “ Граф Монте Кристо”, “Веселите момчета” и други касови филми от близкото минало.

Еди ходеше на работа за по няколко часа, и бързаше да се прибере вкъщи. Благодарение на щедростта на бай Дончо семейството имаше дърва за огрев и един тон въглища от Чукурово, подарък от вуйчо.

След кубчето, старият художник му беше дал разни кълбета, конуси, вазички и бутафорни плодове. Еди ги рисуваше, носеше рисунките на Майстора, който му показваше грешките, обясняваше му закона за светло-сенките, различни техники за рисуване с молив. Еди беше много прилежен ученик и бързо схващаше правилата и напредваше в рисуването.

Беше малко след Кръстовден. Еди беше занесъл на Майстора поредната папка с рисунки. Както обикновено Бай Владо ги разгледа, показа му грешките и успехите, които не бяха малко Затвори папката, в която имаше двадесетина рисунки. Стана от миндера, където седеше винаги когато учеше младежа, отиде до задната част на ателието и се върна с една кутия, подобна на тези в които продават обувки.

- Вземи, момчето ми, малък подарък за усърдието с което рисуваш. Сега ще имаш  възможност да рисуваш и с бои и четки. Не бързай!  Следващия път ще ти обясня как се смесват боите, това са водни бои, казват се акварел. В кутията съм сложил и една табличка за състава на цветовете, от кои основни цветове какви други цветове се получават.  Друг път ще поговорим за тази техника.

В този момент на вратата се почука и Майстора се упъти към врата с обичайната си бавна походка. Беше дошло момичето, което му беше отворило при първото му идване.

- А сега бягай вкъщи, че ние ще работим с нея.- каза Майстора  затваряйки вратата след ученика си.

Зимата беше дълга и много студена.  Еди имаше много свободно  време и с часове рисуваше. Играта на багрите му действаше като магия. Майсторът му беше разкрил тайната на цветовете и момчето усвояваше много бързо новата техникаи упорито работеше за да усъвършенства рисунките си.   И често получаваше похвали от стария художник. Еди беше роден с късмет, какъвто малко хора имат, но той даже не знаеше за това. Неговият учител,  бай Владо беше скромен човек и Еди разбра за изключителния си шанс по-късно, когато стана студент в Художествената академия. Но ние сме още много далеч от този ден. Нека не изпреварваме събитията.

Пролетта най-после дойде!  Въздуха се напълни с аромата на люляк от дърветата по бреговете на Перловската река. В кварталните градинки се напълни с деца, гонещи с пръчка колело изрязано от автомобилна гума, момичета скачаха на въже или играеха на “дама” подскачайки на един крак по начертаните квадрати на земята, докато момчетата се съревнуваваха  с боядисани ашици и “коняци- биячи”.

       На кортовете в Парка на Свободата, хората в бяло пак се появиха. Бай Първан беше в стихията си. Цяла зима беше почивал и набрал сили. Беше станал още по-важен, защото мнозина го гонеха, било за резервиране на корт, или за тенис топки, които често изчезваха от магазините за спортни стоки, но не и от склада на бай Първан.

Магазинът на Марко Костурков отдавна беше национализиран и старецът идваше на кортовете по традиция и за да се види със стари достове. Гордия и благороден меценат на спортистите, вече ходеше трудно, подпирайки се на бастуна с дръжка от слонова кост, с каквито ходеха младежите през 20-те и даже през 30-те години.

Еди не беше забравил момичето с дългите черни коси и все чакаше тя да дойде на кортовете. Но тя не се появяваше. Когато беше свободен от задълженията си, с ракетата, която беше получил подарък от мосю Пиер, Еди беше започнал да играе на стената. Наблюдаваше добрите играчи, стареше се да запомни движенията им и да ги повтаря пред дървената стена, която му беше партньор. Бавно напредваше  в тениса  защото нямаше много свободно време. Нали работеше като “подавач” , трябваше да гони топките и ги подава на играчите.

През лятото, кортовете бяха отворени  вечер до 9 часа. Любителите на тениса можеха да поиграят  на електрическо осветление,  ползвайки прохладата на голямия парк.  Мнозина след игра отиваха в близкия ресторант “Спортна среща, който беше открит през 1953 година, след построяването на Националния стадион “Васил Левсли”. Там  имаше голям дансинг, свиреше добър оркестър, а и кухнята беше вкусна.

С оскъдната си заплата и многолюдното му семейство, Еди не можеше даже  да мечтае да ходи по ресторанти, макар вече да беше на 17 години. Беше възмъжал, наболите мустачки бръснеше редовно, имаше широки рамене и висок ръст. За две години беше пораснал с цели 15 сантиметри и сега беше висок 181 см. Носеше обувки 43 номер и изглеждаше по-възрастен от реалните си години. Много момичета, пък даже и млади жени се заглеждаха в младежа, който не им обръщаше никакво внимание.

Еди чакаше да се появи момичето с дългите черни коси, но… тя не се появяваше. А и баща й не идваше да играе на кортовете.

През август, мнозина отиваха на почивка. Кой с карта от профкомитета на предприятието където работеше, кой  при приятели във Варна, Бургас или Созопол, отиваха да събират тен по ченоморското крайбрежие.  Графика на кортовете се разреждаше и момчетата “подавачи имаха възможност да се възползват безплатно от свободните кортове. Еди се беше сприятелил с Огнян и при всяка възможност грабваха ракетите и играеха до късно вечер. Бай Първан оставяше на момчетата катинара и си тръгваше изморен от дългия работен ден. Огнян или Оги, както го наричаха всички на кортовете живееше  близо до скромната къщичка на бай Първан и предаваше ключа на “шефа”.

Оги беше  две години по-млад от Еди.  Учеше в Строителния техникум. Беше слабичко дребно момче, но много спортен. Знимаваше се с тенис от дете, бягаше спринтови дисциплини- 100 и 200 м. Но голямата му любов беше баскетбола. Независимо от сравнително ниския си ръст за баскетболист, Оги  беше титуляр  в юношеския тим на Славия, и се познаваше с  всички от националния женски отбор, които, почти всички,  бяха от Славия. Играеше в тима на Техникума и, предната година бяха  спечелили 1-во място на Републиканското първенство за средношколци. Имаше сестра две години по-голяма от него и братче изтърсак, който беше едва на 8 години. Елица, идваше да гледа тенисистите и така се запозна с Еди.

  На седемнадесет години Елица беше истинска жена. Дългата й светло кестенява коса падаше на вълни на високите й рамене. Имаше тяло на плувкиня, с широки рамене и тънко кръстче което контрастираше с размера на гърдите й. Имаше прекрасна усмивка, която беше второто й оръжие срещу мъжете, след привлекателната й фигура. Когато знаеше, че брат й и Еди ще играят в късните часове, Елица често идваше да наблюдава играта им и не скриваше интереса си към младото момче, неен връстник. Еди я приемаше сърдечно като сестра на приятеля си, често се шегуваше с нейното желание да ги гледа как играят, като казваше, че с гледане няма да стане шампионка по тенис, а трябва да се хване за ракетата. Но Елица нямаше никакво влечение към спорта и предпочиташе  танцовите забави и разходките из Витоша с младежки компании.  А на кортовете идваше единствено за да бъде близо до Еди.  Момчето я привличаше и тя нямаше никакво намерение да крие интереса си към него.

Беше началото на септември. Учебната година още не беше започнала и Оги покани приятеля си на екскурзия в неделния ден. Тази  седмица кортовете бяха затворени заради неотложен ремонт и “подавачите” бяха свободни от наряд. Бяха 7-8 приятели  на Оги  и Елица, момчета и момичета  от тяхната махала.

Отидоха до Княжево с трамвая, и през Бялата вода и “малката дупка” се качиха до хижа “Планинец”, настаниха се на една полянка , играха разни игри, хапнаха вкусно това което всеки носеше и след един чудесен слънчев ден тръгнаха към София. Увлечени в разговор, силно поддържан от Елица, която се интересуваше от семейството на Еди и му задаваше въпрос след въпрос, двамата бяха изостанали от групата. За да ги настигнат по-бързо Екица предложи да минат по преките пътеки в гората над

Бялата вода. Бяха стигнали една закътана полянка, когато младото момиче се оплака от болка  в левия крак. Седнаха да починат и…. Елица даде на момчето първия урок  за възмъжаване.

Не успяха да настигнат групата, мълчаливо стигнаха до Княжево и вечерта по тъмно се прибраха по домовете си.

Еди се изми на чешмата на двора, както всяка лятна вечер и побърза да си легне, под претекс,че рано сутринта го чака бай Дончо.

Дълго не можа да заспи. За пръв път беше толкова развълнуван. В главата му се нижеха моменти от тази първа близост с жена, на устните му гореха целувките на Елица, а тялото му усещаше топлината на едрата й гръд. Заспа едва призори.

През следващите дни, вечер Елица идваше да наблюдава играта на брат си и Еди, последният смутено я поздравляваше и не смееше да спре очите си на привлекателното тяло на младото момиче, което всячески се стараеше да привлича вниманието му.

В Еди бушуваха противоречиви чувства. Идеала му за жена не беще Елица, но опитал веднъж от радостите на плътта, трудно се бореше с желанието. До Нова година се видяха още няколко пъти , естествено  по нейна инициатива. След всека среща се заричаше, че тази е последна, но когато беше под влияние на нейното силно излъчване на жена, Еди не можеше да се съпротивлява на новата страст, която беше открил у себе си. Веднага след Нова година Майстора разглеждайки последните му рисунки, се усмиха кротко, остави рисунките на малката масичка до старото кресло на което седеше винаги за да разглежда писунките на Еди, или за да разговарят за тях. Момчето се стесняваш да се обръща към Майстора с “дядо Владо” както му беше казал при  първата им среща на улицата. Споразумяха се  обръщението да бъде “чичо Владо”.

- Виж, Еди, не че не искам, да продължа да те уча, но ти имаш нужда от системни занимания с учители.  Нещо което аз не мога да ти дам Мисля, че съм намерил добро решение за твоето бъдеще,- каза   Майстора с тихия си глас. Ти трябва да учиш Еди, да учиш в сериозно училище.

• Аз нямам завършена гимназия, чичо Владо, кой ще ме вземе в Академията без диплома? Това е невъзможно!

• Еди, ти навярно не знаеш, но можеш да кандидатстваш в Академията и без завършено средно образование. Много хора не знаят за тази възможност, защото изключително редко някой кандидатства по този параграф, а приетите  за последните десет се броят на пръстите на едната ти ръка. Ще кандидатстваш като “изключително дарование”. Така се казва този параграф.

Като чу формулировката “изключително дарование”, Еди започна да се смее от все сърце.

• Какво говориш чичо Владо, та аз не съм дарование, а ти искаш да кандидатствам като изключително дарование. Никога няма да стане. Никога! В гласа на момчето прозвучаха тъжни нотки. И още по-тъжно добави:

• Ако нямаш време, ще престана да идвам, няма да те безспокоя вече. И пак повтори :изключително дарование, хахахаха. Но в този смях имаше много тъга.

• Еди, ти имаш талант момчето ми. Аз виждам добре, ти ще успееш Еди, трябва да успееш. Ще се подготвиш много сериозно, до лятото има цели шест месеца. Аз ще ти помагам, ще продължим както правехме  и  до сега. Аз вярвам в тебе, момчето ми. Повтаряше Майсторът с тихия си, леко напевен глас. И в глас му имаше много надежда и малко тъга. Дали нямаше да стане причина за дълбока травма при неуспех, дали нямаше  да му причини болка, вместо да му даде крила за голям полет. Майстора беше гениален художник, и човек изтъкан от благородство и любов към хората. Всяка негова картина беше едно любовно послание към България, към обикновените хора на тази красива страна. Чичо Владо беше истински обикнал Еди, “момчето от кюшето” както го наричаше на шега. Нали първата им среща беше на ъгъла на улица Цар Симеон и ул. Средна гора. Бяха минали цели две  години от първата им среща и между тях се беше родило едно необикновено, необяснимо чувство. На близост.

Зимните месеци се влачеха бавно и тежко. Времето вечно се мусеше. Ни грам топлинка,  нито за миг студът не разтваряше ледената си прегръдка, поне за кратък отдих. Поне няколко слънчеви лъча надежда за софиянци, че скоро ще дойде дългоочакваната пролет.

Еди нямаше минута свободно време.  Бай Дончо беше получил голяма поръчка градински скамейки и работеха по 10-12 часа на ден. Включително и  неделя. И въпреки, че беше наел още едно момче като помощник на Еди, вече почти майстор в занаята, изоставаха с  изработването на детайлите.

Всяка свободна минута, Еди рисуваше. Майстора му беше вдъхнал вярата за успеха и момчето се беше амбицирало да постигне това което, не беше даже част от най-смелите му мечти.

Елица го беше потърсила 2-3 пъти, предлагаше да отидат на кино, покани го на рождения си ден, но Еди категорично отказваше, оправдавайки се с прекалена заетост. От време на време тя се явяваше в сънищата му. На сутринта у него се пробуждаше желанието пак да бъдат заедно, но след 2-3 часа работа на абрихта и банцинга, желанието му се изпаряваше.

В навечерието на Коледа, Еди и Хилда, по-малката му сестра, бяха тръгнали по магазините  за да купят подарък на майка си. Трите деца бяха съединили нищожните си спестявания за да зарадват майка си с коледен подарък. Бяха тръгнали да обикалят магазините по Алабинска, но не можеха да намерят това което искаха. Или не им харесваше, или не беше по техния джоб. Така от магазин на магазин стигнаха до улица Царица Йоана, влезоха в първия магазин срещу Съдебната палата, но бързо изскочха на улицата прогонени от невероятно скъпите цени. На улицата, едва не се сблъскаха с две жени, които тъкмо се канеха да влязат в магазина. Една жена и младо момиче, по всяка вероятност нейна дъщеря.  Еди веднага позна  в  момичето,  младата начинающа тениситка, която не можеше да забрави. Смутен, се извини тихичко за сблъсъка, но нито едната , нито другата му обърнаха внимание и разговаряйки влязоха в магазина.

Дойде пролетта, а след нея бързо щеше да дойде и лятото. Времето се напои с аромата на пролетни цветя, сред които ярко се открояваше люляка. Люлякови дървета имаше почти във всеки двор. Бели, тъмно или  светло лилави, те пръскаха своя проникващ аромат в цялата махала, проникваше през отворените прозорци, през вратите които никой не заключваше, проскукваше се в дрехите и караше хората да се усмихват повече, да вървят по-бързо, да раздават любов и доброта под влияние на пролетното настроение.

Еди нямаше и минута свободна. Разкъсван между работилницата на бай Дончо и дългите часове рисуване, едва намираше време един ден седмично да ходи на кортовете за няколко часа. Обикновено това ставаше в неделя , в ранния следобяд. Той беше избрал това време поради надеждата  някой ден отново да срещне момичето с дъкгите черни коси, които не излизаха от мисълта му.  Но тя сякаш беше потълала в дън земя. Не се появи на кортовете до месец юни. Само веднъж или два пъти,  през май, баща й дойде да поиграе със свой приятел, а след май и той изчезна от кортовете.

На 28, 29 и 30 юни бяха приемните изпити в  Художествената Академия. Когато в края на май занесе документите за кандидат-студентските изпити,  в канцеларията,  двете служителки го изгледаха със съжаление и голяма доза насмешка, чувайки, че ще кандидатства със свидетелството си от 7-ми прогимназиален клас, по параграфа за “изключителните дарования”.

- Имаш ли представа какви са шансовете да бъдеш приет, младежо? .- с неприкрит язвителен тон му каза служителката,

- Знам.- сухо отговори Еди, бързайки да напусне канцеларията по най-бързия начин.

Изпитите бяха изключително трудни. Два дни по 6 часа, всички рисуваха  едни и същи предмети, но всеки от своят ъгъл. А на третия ден сеансът беше 4 часов с жив модел. Рисуваха един седнал старец със силно набръчкано лице и брада. Всички рисунки бяха само с моливи.

       Целият юли, Еди не се весна при Майстора. Срам го беше и се стрхуваше да не научи за своя провал. След работа бързаше да се измие на двора, да облече спортните си дрехи и да бърза към кортовете.  Тук в силната физическа умора намираше спокойствие и забрава.

Беше съботата преди Богородица. Еди се беше върнал от работа и гол до кръста и в спортни гащета се миеше на двора. Ритуал който беше ежедневен когато времето го позволяваше. Наведен пред чешмата, с насапунисано лице и врат, Еди не виждаше нищо. Чу се отварянето на паянтовата външна врата, която едва се крепеше на ръждясалите от дъждове, снегове и най-вече от старост, панти. Тихо някой се приближи до него и момчето усети нечие присъствие в близост до него. Набързо си наплиска очите със студената вода, вдигна глава и ……. Пред него стоеше Майстора, с цялата си осанка на  библейски мъдрец, с дългата си брада и мекия поглед на благородник.  Мълчеше и го гледаше право в очите.

- Чичо Владо? Ти, тука? - едвам смутолеви момчето, притеснен от появата на стария художник.

- Ами Мохамед като е забравил пътя към планината, планината отива при Мохамед. Ти сигурно не си чувал тази приказка, но ето сега вече я знаеш! Къде се загуби, момче? Забрави дядо Владо, не чичо Владо,  както сме се уговорили. Чакам, чакам, никакъв те няма.

- Ами, аз, такова, извинявай, - с мъка думите излизаха от устата му.

• Добре, добре , не се извинявай, разбирам те. Вълнуваш се, страх те е, знам че не си ме забравил, ти си добро момче. Не можеш да забравиш чичо си Владо. Затова съм тук, да ти донеса една хубава вест. Успя момчето ми, нали ти казвах, че ще успееш. Приет си Еди. Утре ще изнесат списъците, но нали съм приятел с всички там, днес наминах да ги видя.- и Майстора се засмя тихичко поглаждайки дългата си брада. Попита и за теб.  Не можех да заспя ако не ти донеса хубавата новина. Гордея се с тебе, момчето ми! Браво!

Еди се наведе и посега да целуне ръката на Майстора, но той  леко я отдръпна.

- Не момчето ми, успехът ти се дължи на твоята ръка, не на моята. Ако трябва да целуваш нечия ръка, целуни своята. От сега нататък всичко ще зависи от теб Еди, само от теб, млади мой приятелю, само от теб. На добър час.-  И както тихо беше дошъл, така и тихо Майстора  тръгна към вратата, отвори я тихо и тръгна към ателието си. Еди стоеше като вкаменен, не  знаеше как да приеме тази новина, която щеше да промени целия му живот. Нямаше сили даже да се радва. Наведе се под чешмата, отвори до край крана  и мушна главата си под студената вода.