СОМНАМБУЛ

По тъмна доба…

Посред нощ…

Кога всичко притихне…

Заспивам и аз!

И ставам!

И тръгвам!

Със затворени очи.

И обикалям!

Улици с китни дувари, с къщи-алтъни по тях!

Всяка нощ!

И все там!

Вървя! Гледам!

Със затворени очи.

Сега ли ги виждам, или никога не съм ги забравил, че минаха там най-чудните години?

И странни мисли шетат из главата…

Защо ли, защо ли там са се родили?

И Оня, де изрече: „Сам съм, други няма!”

И Оня, де не знаем, де му се кости белеят…

Защо ли са толкоз големи?

Не хора, а титани…!

Дали за туй, че кога са очи отворили, кога са стъпка направили, къщи-алтъни са видели, на улици пендари са стъпили. С тия, де са ги градили, хляб са делили…

Вървя! Гледам!

И сенки край мене прелитат…

И прозрачни, и ефирни, и титанични!

Но… мълчаливи!

И се питам, и мечтая…

Дали някога, дали пак…?

В някой град…

На някоя улица…

Къщи-алтъни ще направят…

Та кога някой мине от там…

Не улица, не къщи да вижда…

А златни пендари на женска гръд!...

Дали?

Ще  съмне вече!

Ще отворя очи!

Ще стана!

Ще тръгна по улици шумни със зловещи панели, край стъклени силози, край палати от мрамор…

Ще вървя, ще вървя и ще мечтая…

Да настане вечер…

Да изгрее месец…

Да прилегна…

Очи да затворя.

И пак да тръгна…

Слънце, смили се!

Болен съм!

Забави се!

Денят е дълъг…

Дали ще издържа?

До нощта!

И пак да тръгна, и пак там…

По улици дивни, с къщи- алтъни…

И сенки… мълчаливи!