Братът и сестрата гледаха ширещото се пред тях опустошено поле. То беше сиво и мъртво. Някъде там бяха неразличимите от останалия пейзаж останки на доскорошния голям град. Той беше разбит от атаките. Преди беше гигант, препълнен с живот, но сега беше като изсъхнало мъртво цвете, чиито останки бавно ще бъдат заличени от дъжда и вятъра. Ще бъдат погълнати в почвата, така, сякаш този гигант никога не е съществувал.
Зад Валентин и Роза беше временният лагер, в който имаше около двайсет човека. Валентин се изправи и отупа окъсаните си, посивели от прах дрехи.
- Хайде, Роза, ставай. – каза той на сестра си и протегна ръка към нея, за да ù помогне
Тя се изправи сама, пренебрегвайки неосъзнато жеста на брат си.
- Не трябва ли вече да идва? – запита момичето и нервно се почеса.
- Спокойно, Габи си знае работата. Когато бяхме ученици, беше извършил две-три кражби на коли. – Той се умълча за миг, въздиша тежко и добави. – Сега дори няма да има някой, който да му попречи.
Докато изтупваше долната ...