17 nov 2010, 11:05

Спирка "Незабравка" 

  Prosa
719 0 8
4 мин за четене

                                        „В мойта памет смътно светят
                                           ранни гарови бюфети с дъх на прегоряла ръж.
                                           Под клепачите ми пари дим от евтини цигари,
                                           от сбогуване с другари под замисления дъжд.”

             Тя е високо в планината. Цялата в напукана и олющена мазилка, с чукче и камбанка под стряхата. С варосани камъчета покрай изкорубените счупени базалтови плочи, с пресъхнала помпа и зелено мъхесто корито. И с малко остарелия си началник, който посреща и изпраща пъхтящия от височината локомотив. Облечен е с поизмачкана униформа, на куртката винаги липсва по някое пиринчено копче, с шапка на главата, под която е вързал на конска опашка посивялата си коса. Слаб, изпънал се като струна за няколкото минути, които му дават силата да живее. И така години наред. По десетина пъти на ден, до късна вечер и от ранна сутрин.

             Но днес е различен. Някак сериозно достолепен, същевременно благ и дори загадъчно усмихнат. Въпреки че този ден е последният. За неговата спирка ”Незабравка”, а и за него самия. Тя е вече излишна. Влаковете не ще почиват тук, за да се разбързат после надолу към долината. Сградата ще започне съвсем да се руши под тежестта на вятъра, снега и времето. И малко хора ще си спомнят за нея, защото е нямало с какво да я запомнят навярно.

             Освен групите от учениците пролет и есен, нарамили раниците и неизменната китара, водени от няколкото учителки и учителя-водач, който ще ги преведе през тихите планински пътеки до близката хижа. А те са винаги шумни, гладни за подвизи и нетърпеливи за бъдещето. Някои от тях на следващия ден ще са хванати за ръка, когато чакат обратно влака на изтърбушените пейки пред спирката. Други ще са доволни, че незабелязано от учителите са се изкачили на стръмния скалист връх над хижата, а трети, все още опиянени от първата бутилка коняк, изпита под влажната сянка на високите борове, където са се почувствали големи.
             Може би ще я помнят и онези двама, които един зимен ден, снежен и много студен, трябваше да останат тук до идването на автобуса, който щеше да ги остави до по-голямата гара надолу, откъдето да продължат пътя си. Защото жиците над линията се бяха откъснали, натежали от големите ледени висулки. И тогава, разхождайки се до смесения магазин в отсрещната махала, бяха видели едни запокитени новенички ъглови легла. А бяха младоженци и в тясната им квартира щяха да стоят много добре. Затова той остана да спи на дървената пейка край кюмбето в студената чакалня, за да пази леглата през целия идващ ден. А тя се върна в късния следобед с пари, за да натоварят заедно радостта си на влака от тази малка спирка Незабравима.       

              И голобрадото войниче, което незнайно защо се беше залутало извън ротата си в Балкана, намерило топлината и сушината на спирката, и то навярно не ще я забрави. И после, въпреки двудневния арест и наказанието да чисти тоалетните на поделението цял месец, след уволнението щеше да се връща тук отново и отново цяло лято. При онова русоляво момиче от отсрещната махала, с което есента бяха заминали заедно далеч в големия град долу в равнината.

             А затворникът, който една тъмна вечер беше разбил вратата на гаровия бюфет, изтощен от глад и жажда, той навярно ще иска да я забрави, но няма да може. На сутринта го бяха намерили вътре с омазани от вафлени трохи уста, заспал дълбоко на дървените счупени столове, а около него се търкаляха шишетата с изпита жълта лимонада. Беше забравил да си тръгне.

            Но най-много ще я помнят онези двама, които в един зноен ден неочаквано бяха слезли на тази малка спирка. Жената беше започнала да ражда, трябваше това да стане след два месеца, но малкото същество не искаше да ги пита. И тогава в късната нощ писъкът на линейката, дошла от големия град, се сля с плача на едно малко, но здраво момиченце. Което също ще помни онова време, защото името му я даде спирката - Незабравка.

           Колко спирки ще помним, когато вече не ще ги има, зависи от нас. Понякога и без да сме сигурни, че нещо са ни дали, друг път защото наистина животът ни се състои от наглед малки, но толкова важни и съдбовни спирки. И защото те ни бележат пътя, до дома, до приятелите, до най-близкия човек. И защото сме сигурни, че щом има пътища за пътуване, значи сме длъжни да ги извървим.

          А кой е виждал път без спирки, има го само в безкрая, където ще бъдем безплътни и вечни. Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни.                         

                                  "Димни гари, димни ниви,                                  
           дето в утрините сиви сеем малки семена.                                                                                                         После те покълват в бели срещи
           или пък в раздели, с образи и имена.”        

 

16.11. 2010.                                                      Любомир Николов     

© Любомир Николов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Остаряваме, но само малко, нали наборе! Поздрави, Странник!
  • Христо, благодаря ти! Малко от всичко това е и мое, останалото измислих, но е истина, навярно.
  • Чудесен разказ,отличен израз и...мъдри подтекстове.
    Браво, Любо!
  • Здравейте, Силвия и Васил! Поздрави от мен!
  • Поздрав!
  • Бяхме,сме и ..".Ще бъдем неуморими, ефирни и страшно безспирни."
    Вие активирахте спомените ми за толкова много подобни спирки....
    Бъди здрав и неуморим!
  • А така. Една моя отдавнашна спирка беше поводът да пропиша преди четири години. Тя се преплете обаче с една друга, скорошна. Поздрави, Ивон!
  • Много хубав разказ. Всеки си има своята спирка в живота, с която в зависимост от ситуацията би се гордял и хвалел с повод и без повод, а има и много тайни спирки, които остават дълбоко в душите и не са за пред хора.С поздрав, Лубара!!!
Propuestas
: ??:??