Сплав. На две разделен квадратен електрожен. В отровата си ще смърдиш на измислена тъга. Едно, две, три и всичките си кървища ще свариш в тенджерата на раздора. Боли и пак боли, но краят пак ще свърши, защото ти и аз не знам дали ще има ли или. Отключена врата, затворен в образа на своята тъга. Ела, не стой встрани, набутай празните лъжи и пак тръгни в други бъднини. Когато разбереш, че нищото в нещо ще твори. Когато отприщиш малки следи, когато в името ти трае само и единствено самота. Не знам дали в далечен ден ще бди, но сега усещам в себе си и тя и той и всичката красота на едно от тихите места. Момиче затвори полата си и карай само встрани, не тъжи няма вече празен буркан да бърника дъждовете на Света. Единствено се криеш, единствено и все си ти. Не бива, не е хубаво така. Що трябва да си празен в очите, що объркваш все юздите. Не мислиш, не твориш, единствено се криеш и смърдиш. Излезеш ли на припек пак е мръсно и пак си ти. Къде? Кога? В същността вече нямаше значение. Кръвта се смени. Аз теча в утрешния ден, а отровата-лъжа. Сега не искам да съм там, защото всъщност изяден гълъб ще пърди, за да изкара величествени съдбини. Аз знаех, демоните пак ще се появят, но все пак не вярвах. Можеш ли видя Слънцето в тъмната мъгла и Бйорк запя - ще летя, не искам вече само да пълзя...