Мрака и тъмнината се спуснаха за броени секунди над малкото
притихнало градче.
Черните облаци надвиснали над тъмните улички,
се готвеха да излеяд своята мъка и злоба.
Днес нощта беше по-тъмна от всякога,Луната се бе скрила,
а звездите едва блещукаха.
Прозорците на панелените блокови по това време не светиха.
Улиците бяха празни и пусти.
Хората отдавна се бяха прибрали,а тези който ги бе застигнала бурята,
се бяха скрили под някой навес.
Едно момиче също го бе застигнала бурята,
но то не бързаше да се прибере.
Даже си вървеше съвсем спокойно,а вятърат вееше със страшна сила косите й.
На нея не и пукаше,че вали.
Пукаше й само за едно единствено нещо,за едно момче.
От доста отдавна Илена избягваше погледа на Иво.
Не искаше да го засича,не искаше да му казва дори "здравей".
Колко пъти се бе правила че не го забелязва.
И всичко това не защото го мрази или нещо такова,
а защото толкова много го обича,че не иска да страда.
Но въпреки усилията й...един ден се случи това,от което тя се бе пазила толко много време.
Засече погледа му.
И нямаше как да го подмине,трябваше да му каже поне "здравей".
И го направи:
-Охоооо,Иво,здравей!-с блясък в очите тя измармори тези думи
-Охоооооо...-в усмивката му се четеше радост
 След тези думи,ако изобщо могат да се нарекат думи,
Иво извурна глава и продължи пътя си.
А в очите на Илена се четеше и радост и болка.
През главата й минаха всички онези хубави и лоши моменти,
които бяха прекарали заедно.
И онзи път на пейката,когато той и каза че нищо не може да стане между тях.
И тогава просто не издържа и сълзите се търколиха по лицето й.
 В този миг тя се върна в реалността.
Все още си вървеше по мрачната улица и си мислише за Иво.
След около половин час се прибра,мокра и измръзнала в дома си.
Подсоши се набързо,седна на леглото и отново потъна в мисли.
Отдавна в глават й се въртяха лоши мисли,
отдавна искаше да напраяви точно две неща:
да каже на Иво че все още го обича,и да сложи край на живота си.
Беше и писнало от всичко и бе решена да го направи.
 На следващи ден около 18:15 тя излезе от дома си и тръгна към парка,
където най-често се събираше компанията на Иво.
Около 18:30 тя беше вече там,но него го нямаше.
Постоя извесно време на пейка и най-сетне го видя.
Таман пристигаше,както винаги с една голяма усмивка
(може би защото пак беше пиян или напушен,но както и дае).
В този момент не знаеше дали е готова да го направи.
Дали пак би се унижила пред него.
Но си помисли "Е,се пак след тва ще умра.К'во толкоз!"
И това до някаде и даде стимол и тя отиде до него и го дръпна лекичко за ръката:
-Здравеййййй,Иво!Как си е човече,к'во прайш?
-Оооо,Иле.Здравей..амчи как да съм мърдам още.
 Той сякаш се зарадва от присъствието й.Тя събря смелост и продължи:
-Може ли да дойдеш за малко,да си поговорим?
-Ами добре.-отговори със зачуден поглед
Те отидоха и седнаха на една пейка.
-Ааа Иво,отдавна искам да ти кажа нещо.Помниш ли онази вечер миналото лято,когато ме одряза?
-Ам да помня я,защо?
-Ами исках само да ти кажа,че от тогава до сега не съм спирала да те обичам,
не съм спирала да мисля за теб.Просто исках да го знаеш и нищо повече.
И не очаквам нищо от теб...-сълзите спряха думите й
 Той я погледна доста въпосително,помълча малко...и й каза:
-Амм,амм,азз подозирах,че е така...
 Илена в този миг го погледна сякаш оплашено и допълни:
-Аха ами начи е нямало нужда да се унижавам втори път!-тя сякаш го изкреща
 След тези думи Иво наведе глава,а Илена стана от пейката и тръгна.
-Съжалявам че те обичам,но не съжалявам че те мразя!!!
 След тези последни думи Илена обърна гръб и се запъти към центъра,
Иво остана така няколко минути след това се изправи и тръгна след нея.
Илена не очакваше нищо от него,но въпреки това и стана много гадна и се разплака.
Единствената и мисъл беше да се самоубие,но не знаеше как.
Нямаше с какво...да се хвърли от някаде..къде?
Да се нагълта с хапчета...какви?
И тогава и хрумна как да сложи край на живота си...нож.
Тя много се страхуваше от смърт с нож,защото не знаеше колко ще боли
и дали след това по някаква случайност няма да оживее.
Но въпреки това,беше готова да го направи.
На скоро си беше купила много красив нож и понякога си го носеше в чантата.
А сега въпроса беше къде?
И това имаше своя отговор..."Градската градин"
Щеше да се скрие някаде,и никой нямаше да разбере или да види.
Илена се запъти към "Градкста градин",влезе вътри и отиде до едно
фонтанче,което и навяваше толкова много спомени.
Спомени от които се разплакваше още повече.
Седна на мраморния парапет,извади ножа,погледна острието му
и го заби право в сърцето си(или поне си мислеше че го забива там).
Но тя не подозираше,че Иво бе вървял след нея.
И в момента когато тя се свлече на земята,а погледът й беше празен и ипълнен с болка.
Иво прониза тишината:
-Нееееееееееееееееееее!Илеееееее.......
 Той се затича към нея и я вида там...плуваше в кървава локва.
Той клекна до нея и й хвана кървясалата ръка.
Ножа не бе пронизал сърцето й,за това тя все още дишаше.
Той погледна блясака в очите й,огледа се в кървата локва
и разбра,че той е виновен за всичко,че той е причинил това.
Илена го видя и пророни една сълза,с думите:
-Иво,обичам те.И недей се вини за това..така ми беше писано...
 Илена затвори очи и умря...
Иво не можеше да повярва,че това беше края.От неговоте очи
забликаха сълзи,ръката му стисна още по-силно студената ръка на Илена.
И каза:
-За това,че причиних смъртта ти никога няма да си простя!
Съжалявам,че не можах да те обикна...прости ми...
И искам да знаеш,че един ден ще се срещнем...много скоро...ще сме заедно...завинаги...