Легенди се носеха как две години преди мен, в неделя на караул пред главния портал трима се чудели как да им мине времето. Трамвайната спирка беше срещу караулката,  покрай трамвая имаше алея, пясъчна с дребен филц, оградена от розови храсти и кестени. Пролетта засилваха бая брома, миризмата на цъфтежа ни подлудяваше. След нея, успоредно започваше булеварда, който сега прилича на самолетна писта на някое от по-малките европейски летища. Отсреща имаше бръснарница. Вечерните кюфтета от столовата били залога, как не се намамбиха тези лакомии, които не бяха малко всред нас, не зная. В елитните почивни станции по онова време даваха по-малко ядене. Един от тримата бил яко гладен, щом чисто гол преминал спокойно булеварда, огледал се, ослушал се, да не би да го сгази влак и се прибрал в караулното. Имал и пушка през рамо. На другия ден го сгазило така яко началството, чак в Звездец го били  пратили. Всяка есен, вече станали стари войници, тези със слабите постижения ги пращаха на заточение в бойните поделения. За назидание, че са яли напразно чорба от казана на спортната рота. Една четвърт от състава заминаваше, разчистваше се път за новите таланти в спорта. Които да печелят точки за армейския клуб. Явно черешите, ягодите и това, че нямах човек като бащата на Фърко, това беше причина да замина заедно със седем-осем лекоатлети за Ямбол. Втора армия се сдоби с нов редник на гаубица. Хич не ми дремеше, не си мръднах пръста, за да науча нещо от техниката. На една проверка по бойната готовност един офицер от щаба ме накара да разглобя затвора на гаубицата. Нищо не знаех, щях да си счупя ръцете. Подпирах я на дулото, тежеше около петдесет кила. Старите войници, с които тогава хич не се имах, дори те започнаха да ми подсказват, щях да си потроша ръцете, вече ме виждах в гипс.

                   - Да ги потроши, той врагът само това чака, такива да защитават границите ни, другия път! - нервно ги прекъсваше онзи глупак от Щаба.

                    Размина ми се, на третия ден след това бях готов, научих да го разглобявам, пустия му затвор, ама като не ме влечеше!

                   В началото, когато пристигнах в Ямбол бях едновременно и стар войник, и новобранец. Много е гадно! Звездец и Грудово бяха заменени с Ямбол и Сливен. Шефовете от Армията се бяха смилили над нас. Сократов има късмет, пратиха го цяла година да се поти край Варна на червените кортове на военните. Да мете, да им пере хавлиите, да им разказва тъпи вицове. Аз тогава бях голямо дърво, никак не правех компромиси със себе си. А и бащата на това чутуресто момче беше един пловдивски Пръцко, все пак. С добро чувство го казвам, много ме обичаха майка му и баща му. Умираха за него, едно дете беше. Що нощи след уволнението сме миткосвали около Тримоната и Стария град!

                    Дъртите войници не ме обичаха. "От спооортната рота, софияяяянец при това, ела ти, пиленце на батко!" Чак два месеца преди да се уволня разбраха какво представлявам, и че на никого не свалям шапка. Станахме почти приятели, доста време им трябваше да го разберат тези капанци, макета и турлаци, с които служех десет месеца. С един Пешо, голям катил, всяка вечер се боксирахме. Но за кеф, старите ме бяха обикнали най-после. Месец след уволнението ме прпиболяваха гърдите, след като по-силно вдишвах. Доста се бяхме понатъртили с този Пешко, той ходеше с ръчно плетен пуловер и през лятото. След редовния двубой сваляше прогизналата от пот вълнения, отпред гърдите му сякаш бяха обшити с ризница, византийска плетка. Бая здраво го налагах. Но имах чувство, че уволнението въобще няма да дойде. Нашите нито веднъж не дойдоха да ме видят. Баща ми беше прескочил от една командировка за петнадесет минути, само успяхме да се здрависаме. Не го очаквах, двадесетина човека строяхме някакви танкови укрития, спахме на палатки, мизерията беше пълна. Ние бяхме черните овци на поделението, мен ме нарочи един майор, нещо не го поздравявах както трябва. Но преди полигона ме прати да блъскам камъни и по едни кариери, да придобия опит. Там ставахме по тъмно, лягахме, като се стъмни. За един месец, върнаха ме в поделението и отново на тръстиката, пардон, на танковия полигон. По-мизерен живот водехме, отколкото тези от кариерите, за което съществуване разбрахме двадесет години по-късно. Те са ни били колеги, сега съм сигурен!

                   Единственото хубаво в Ямбол беше, че ми дадоха целия домашен отпуск в началото на април. Щяхме да участваме в преглед на цялата Втора армия. Щяха да се провеждат и учебни стрелби. Не искаха да рискуват с мен, да не би да понижа оценките на поделението и така да изложа целият гарнизон. Аз само това чаках. Заминах за София , където се срещах с приятели, бяха вече студенти. На едно излизане със Зари, математика от Плевен се запознах с едно момиче. Работеше в Математическия, учеше задочно право. Носеше къси поли, голямо шавъркало беше. Тогава ми се видя много диво. След половин година, вече студент това същото диване щеше да ми простреля сърцето. Още ми е останал белег от тази половингодишна стрелба.

                    Но когато дойде първи юли 72,  напрежението във въздуха се нажежи, миришеше на уволнение. Аз казвах на славните гаубичари, цяла година им го повтарях, че уволнението за мен ще дойде преди тяхното. Подиграваха се с мен, наричайки ме мамин син. Имаше един натегач от Балчик, казваше ми, какъв софиянец си ти бе, живееш на една туба бензин от София. Много мразеха софиянците, горките, да им се чудиш на акъла. Аз само им се усмихвах. Пет години след това тази туба бензин стана триста метра от НДК. Аз пък след две години се махнах от родния дом и се лашнах по обектите на скъпата татковина.

                  Наивник, наивник си бях тогава. Сега не съм по-различен.

                  На 15 юли се уволнихме, седем момчета от цялото поделение бяхме приети за студенти. Служих на Родината точно 22 месеца. Целият разчет ме напрегръща хубаво, щяха да ми строшат кокалите. Добри сърца имаха, копелетата мръсни!              

                    Това ранно уволнение беше заради сина на вожда. Вовата трябваше да замине по морето на Златните. Аз заминах да бачкам нощна смяна в Полиграфическия. После теглих една майна на студентската бригада. Отидох за десет дни на Приморско, и аз бях човек, макар и да не живеех на "Оборище". Имах пари, бях си ги спечелил.

                     И на 15 септември, с две седмици закъснение кацнах в Студентския град, на студентската бригада. Бяхме двама закъснелите, аз бях с брада. Добро начало, за нищо не съм мислел да протестирам с това. Харесваше ми.

Черната овца на стадото. От бяло, та чак до черно. Както Дебелянов казва:

               Аз умирам и светло се раждам,

               разнолика, нестройна душа.

               През деня неуморно изграждам,

               през нощта без пощада руша.

   Много нежен поет, любим ми е. Макар, че съм нещо омешан с Яворовия род. Как по-точно, няма кой да ми каже вече. Както нямаше кой да каже тук-там нещо за мен по онова време. Не че нямаше, а не беше в отвратителния му до идеализъм характер.

    Май съм го наследил, за характера говоря, не за апартамента, който бе на една туба бензин от София. До Спортната рота, която сега я няма. Има го музеят " Земята и хората". Мисля си, мойте хора ме оставяха на заден план, за да мислят и правят нещо за хората. Трябваше двата им портрета, на дядо ми и на баща ми да поставя в темелите на този музей. Късно е, а и те не биха го искали, сигурен съм.

17.04.2009                    Любомир Николов