на Натали
Закаря-кхан бягаше. Нощта беше го обгърнала, беше го приела и скрила като най-добър приятел.
Страх имаше в сърцето на Закаря – от онзи, който е предал, от това, че не е достатъчно бърз, за да избяга, от онова, което е откраднал, от преследвачите, от стрелите им,... от смъртта. Но най-страшното беше липсата на надежда.
Топка от мисли се сви в главата му, когато той реши, че ще си почине тук, между скалите. Лудостта започна настойчиво да си провира път изпод силуетите в тъмнината – всяко по-черно петно в мрака се превръщаше в негов враг и всяка нова мисъл го теглеше надолу. Но кое го доведе дотук? Той не помнеше да е бил такъв преди. Само допреди няколко дена той стоеше щастлив и пиеше вино заедно с краля, вечеряха и се смяха като кръвни братя. И мирисът на печено месо, вкусни гозби и свежи плодове изпълваше въздуха, като го караше да се чувства привързан към господаря си и останалите девет мъже от Съвета. Нищо общо със сегашното му състояние.
Тогава, о, тогава имаше надежда. М ...