Среднощна авантюра
Вдъхновение – няма. Пускам си музика в опит да задържа и последната идейка, докато тя се плъзва нежно по върха на пръстите ми и... бяга. „Чакай!” казвам ѝ. „Няма да те нараня”. А тя се смее и продължава да танцува, все по- и по-далеч от мен. Не, не, не! Стой! Смехът ѝ заглъхва, момент на тишина. Очите ми се насълзвяват и ето – първата капчица тъга се спуска по бузата ми. „Не си отивай!” устните ми търсят, очите ми я молят. „Тук съм, тук съм.” шепотът ѝ пропълзява до ухото ми. „Къде?” дъхът ми спира, оглеждам се отново. „Ето тук, точно тук”. „Не, не, не те виждам, защо не те виждам?” „Хаха, тук съм, до теб. Погледни!” „Не си играй с мен, моля те!” „Ето ме, ахах, протегни ръка, ще ме пипнеш!” Ръката ми несигурно се плъзва напред, хващайки... въздух. „Неее!” „Тц. Мааалко по-надясно.” „Не ми е забавно!” карам ѝ се, премествайки пръстите си надясно, срещам копчетата на клавиатурата. „Ох, ох! Гъделичкаш ме!” Пръстите ми трепват. Близо е, вече я усещам. Спускам се в играта, ...