Барон дьо Шамбери изхвърли ключа от девствения пояс на баронесата от моста над Изер, още преди кулите на замъка му да са се скрили зад хълма. Знаеше, че ако някога се върне жив от Светите земи, това ще е след много години. Знаеше и друго - там на Изток го чакаха безброй млади мургави сарацинки, и нямаше смисъл някакъв ключ да му напомня за отдавна омръзналата му съпруга. Това, което не знаеше обаче, бе, че още щом цопна във водата, ключът бе взет по погрешка от някакъв ранобуден сом за закуска, и бе погълнат начаса от него. Разбира се, един ключ, дори и от девствен пояс, не може да бъде истинска закуска и скоро сомът отплува в търсене на нова плячка. Намери я под формата на апетитна жаба. Погълна я с едно засмукване. Каква бе изненадата му, когато изведнъж в стомаха му жабата оживя и литна към повърхността на реката! Въпреки нежеланието си, се наложи сомът да я последва. Причината бе в една незабележима кука, скрита в тялото на земноводното и завършваща с пресукан канап, издигащ се някъде над повърхността на водата. Нататък събитията продължиха да се развиват неочаквано за сома. Скоро той се озова в кошница от върбови клонки, а малко по-късно на кухненската маса в замъка. Последното нещо, което видя, бе един пробляскващ сатър, фатално устремен към мястото, където главата и тялото му се съединяваха.

   Баронеса Йожени дьо Шамбери рядко слизаше в кухнята на замъка. В деня, в който баронът тръгна на Кръстоносен поход, тя стана еднолична господарка на имението и реши колкото се може по-скоро да го демонстрира на прислугата. Започна от двора, мина през конюшната, а когато огладня, стигна и до кухнята. Влезе неочаквано и свари готвачките да крещят възторжено, наобиколили някаква разпорена голяма риба на кухненската маса. Главната готвачка размахваше във въздуха окървавен ключ. Баронесата начаса въдвори ред и разпореди да измият ключа и да ѝ го предадат. След като това бе изпълнено, тя го разпозна, пребледня и едва не припадна. Качи се бързо в покоите си и там разгледа ключа. Несъмнено беше същият, с който само преди няколко часа баронът собственоръчно бе заключил металната препаска около интимните ѝ части. Как се беше озовал в корема на рибата, баронесата не можеше да предполага. Все пак, за да провери дали не греши, тя бързо запретна полите на роклята си и пъхна ключа в ключалката. Завъртя го и от там се чу тихо прищракване. Заключващите скоби се разделиха и за благородничката остана само леко да се разкрачи и да изуе девствения пояс. Почувства облекчение. Само няколко часа с металните обръчи ѝ бяха достатъчни, за да получи дискомфорт. А какво ли щеше да бъде, ако се наложеше да ги носи с години? Благодари на Бога за неочаквания подарък, после положи пояса и ключа на дъното на сандъка, в който държеше своите одежди. Там, на дъното, се намираше още един, по-голям ключ, за който бе инструктирана от съпруга си да използва само в краен и животозастрашаващ случай.

    Баронът и баронесата бяха женени от деветнадесет години. Време напълно достатъчно да охладнеят един към друг. Дали причината бе в това, че тя не бе успяла да го дари с мъжки наследник или в това, че баронът бе женкар до последната бълха в бричовете си, никой не знаеше. Първото не притесняваше особено единадесетият барон на Шамбери. В двора на замъка четири момчета на възраст между три и десет години, синове на слугини и готвачки, развяваха огненочервени коси, същите като на барона. В близката околност нямаше друг с такива коси. Това бяха само четири причини баронесата да мрази съпруга си, без да подозира, че в близките села съществуваха поне още дузина подобни причини. От друга страна това бяха и четири причини баронът да е спокоен. Винаги можеше да припознае някое от копелетата си, който да стане дванадесетият барон на замъка. А иначе от съпругата си имаше две пораснали дъщери. И двете бяха омъжени преди няколко месеца далече от Шамбери. Тяхната липса, както и охладнелите взаимоотношения между съпрузите, бяха причините за включването на барона в Кръстоносния поход. Разбира се, не по-малко важно беше и желанието му да опознае нови страни и жени.

   Заминаването му бе облекчение за баронесата. Но само в пърите няколко дни след раздялата им. Останала съвсем сама, без децата си, които да хока, и без мъжа си, който да изпълнява капризите ѝ, Йожени дьо Шамбери изведнъж изпадна в безтегловност. Според стандартите на времето тя бе една изживяла живота си жена, въпреки че на тридесет и шест години тя изобщо не се чувстваше така. Отначало се опитваше да лекува депресията си с много сълзи. Не успя. Тогава откри избата на замъка. Единадесетият барон на Шамбери правеше много добро вино. Неговият баща, десетият барон на Шамбери, бе правил още по-добро вино. А деветият барон на замъка бе правил най-доброто вино! Още по-старите вина вече бяха започнали да стават на оцет. Баронесата оцени по достойнство труда на предците и започна да се лекува с най-доброто вино. Дали то ѝ помагаше? Макар и само за кратък период от време, да.

   Седмиците се занизаха една след друга, сиви и еднообразни. Единствено в неделя баронесата разчупваше ежедневието си, отивайки за неделната служба в близкия манастир „Св. Августин“. Вести от барона не идваха.

   Половин година по-късно, в една бурна септемврийска нощ, изпълнена с гръмотевици и очаквания за катаклизъм, на портите на замъка потропа конник-вестоносец. Твърдеше, че идва от Палестина и че носи вести от барона. Портите на замъка не се отваряха между залез и изгрев слънце, правило съществуващо още от времето на третия барон на  Шамбери. Ситуацията обаче бе по-особена. След кратко колебание двамата стражи събудиха една слугиня, която всъщност нямаше нужда точно от събуждане, а от обличане, и която до потропването на портите ги бе окуражавала на тежкия им пост. Слугинята от своя страна събуди камериерката на баронесата, която също нямаше нужда от събуждане, а от отпращане на ковача на замъка, когото майчински бе приютила заради безсънието му в ужасната нощ.  И накрая камериерката събуди господарката на замъка, която въпреки бурята, похъркваше непробудно, вероятно заради погълнатата преди лягане огромна доза лекарство против депресия. Все пак след няколко опита камериерката успя да я събуди. Когато разбра за пратеника от Леванта, баронесата заповяда да се наруши вековното правило, да отворят портите и да поканят вестоносеца в голямата зала. Също така даде разпореждане да събудят прислугата и готвачките,  да се запалят огнищата и да се приготви топла храна и вино за вестоносеца, докато тя се приготви за срещата си с него. Излишно е да споменаваме, че по-голямата част от прислугата също нямаше нужда от събуждане в тази гръмотевична нощ. Очакването за катаклизъм много често е съпроводено и с други по-непринудени действия или бездействия, в зависимост от сексуалния натюрел на съответния индивид.

   Във времена, в които само монарси и папи имаха привилегията да ползват въздушните пощенски услуги на пернатите си питомци, останалата част от населението разчиташе единствено на случайно преминаващи  пътници, за да получи вести от по-далечни места. Разбира се, услугата не бе безплатна. Напротив, няколко века преди изобретяването на пощенските марки получаването на известия от близки и не толкова близки хора бе едно много скъпо удоволствие. Може би причината за това бе рядко срещаната грамотност по онова време. Вестоносците не просто разнасяха късове кожи, папируси или скъпата все още хартия с послания върху тях, а трябваше да бъдат ерудирани и високозапомнящи мъже, способни да наизустят дълги и предълги тиради и да ги предадат устно непроменени на получателя. Цената за запаметяването и възпроизвеждането бе висока. Това бе предпоставка да процъфтяват не малко фалшиви пратеници с още по-фалшиви новини. Такъв бе и среднощният гост в замъка Шамбери. Не вестоносец от Леванта, а обикновен измамник.  За него бе достатъчно само да знае, че баронът преди половин година е тръгнал за Палестина да освобождава Светите земи. Останалото беше работа на фантазията и красноречието му. И разбира се, на наглостта и смелостта му. Самият той дори не подозираше, че нещо се бе закучило с Кръстоносния поход и все още нито един рицар не бе напуснал Европа. Сбирщината, наричаща себе си „армия“ се бе настанила във и около Венеция и чакаше Папата да развърже кесията си и да плати транспорта на венецианците. Дожът този път не вярваше на голи обещания, а искаше парите авансово. Папата обаче не бе доволен от ограничения ентусиазъм на поканените за похода, сиреч от скромния брой на отзовалите се, и бе стиснал спестяванията си. И докато всички чакаха силните на деня да се разберат, барон Филип дьо Шамбери се бе настанил удобно в къщата на богат венециански търговец и в този миг себераздавайки се, утешаваше съпругата му. Година по-рано триполитански пирати бяха пленили търговеца и горката женица се нуждаеше от утеха всяка нощ...

   Баронеса Йожени дьо Шамбери също имаше нужда от утеха, но разбра това едва след втората среднощна кана вино с мнимия вестоносец. Още на първата кана научи, че баронът е добре, че громи неверниците с меча си и че очаква скоро да получи херцогство в завоюваните земи. На втората кана се осведоми за мястото, за хората, за климата и храната, където бе баронът. А когато на третата кана реши да  попита дали са красиви сарацинките, а пратеникът ѝ отвърна с думите „Красиви са, но изобщо не могат да се сравняват с Вас, мадам!“, тогава тя усети едно отдавна забравено мравучкане в долната част на корема си. Вгледа се в мъжа на масата и осъзна, че той е млад, красив и добре сложен. Спомни си, че самата тя не бе докосвана от мъж от повече от година, и изведнъж безутешно се разрида. Работа на фалшивия вестоносец беше не само да разпространява измислици. Ако се налагаше, той трябваше  да успокоява получателите им, ако те по някакъв начин се разстройваха от тях. В случая това бе крайно наложително. Скоро двамата събеседници се озоваха на мечата кожа върху затопления плочник пред пламтящото огнище в позата на утешението, където се утешаваха взаимно няколко пъти чак до разсъмване.

   Вестоносецът отнесе прескъпи дарове за добрите вести – два сушени свински бута и нова ленена риза, както и четири сребърни монети, по една за всяко от среднощните му утешения. Не беше донесъл никакъв дар от барона, но за сметка на това самият той остави подарък на Йожени дьо Шамбери. За него тя разбра няколко седмици по-късно, когато месечният ѝ цикъл не се появи. Изпадна в паника. Прокле мига, в който влезе в кухнята и видя окървавения ключ в ръката на готвачката. Ако тогава не беше попаднала там, макар и със съответното съпътстващото неудобство, още щеше да е с девствения пояс. Уви! Стореното бе непоправимо. Единственото, което можеше да направи, бе да се надява на чудо след няколко дни цикълът да се появи. Чудо не се случи, нито след няколко дни, нито на следващия месец. Тогава реши да се изповяда след неделната служба в „Св. Августин“. Абат Иларий, макар и силно шокиран от чутото, даде опрощение на баронесата, с условието тя драстично да намали виното, като главен виновник за случилото се. Не ѝ спести и факта, че вестоносецът трябва да е бил измамник, защото кръстоносците били отплавали от Венеция на изток едва преди десетина дни. И то не към Светите земи, а към далматинската крепост Зара, с чието превземане били обещали да платят на венецианския дож транспорта си до Палестина. Папата така и не му бе платил. Това абатът бе научил от случайно преминаващи монаси бенедиктинци. Противно на очакванията му, баронесата прие новината не само спокойно, но и с видимо облекчение. По-добре бременна от измамник, отколкото от познат, войскови другар или приятел на съпруга ѝ!

    Дните за господарката на замъка отново потекоха в сивото си русло. Но сега тя носеше под сърцето си едно малко същество, което ѝ даваше надежда и смисъл за бъдещето. Кризите от депресията ѝ се разредиха. Не спря съвсем виното, но драстично го намали. Започна да бродира. Не беше го правила, откакто учеше дъщерите си на това преди години. И не бродираше гоблени и покривки, а пелени и бебешки дрешки. Беше се отдала на очакването. Не обръщаше внимание на шушуканията зад гърба си от страна на прислугата. Замъкът бе пълен с копелета на барона. Кои бяха те да я съдят! Колкото до самия барон, не искаше да мисли за евентуалната си среща с него. Беше тръгнал на война и всичко можеше да се случи. Понякога се улавяше, че често мислеше за това „всичко“, прекръстваше се и молеше Светата Дева да ѝ прости грешните помисли и желания.

   В средата на следващата година участниците в Кръстоносния поход все още бяха много далече от Леванта. Поради няколкостотин хиляди стечения на обстоятелствата, предимно сребърни, и най-вече само обещани, те се бяха озовали пред стените на Константинопол. Водачите им бяха решили, че пътьом могат  да изкарат малко джобни пари, като заменят на трона византийския император с някакъв негов роднина. Обикновените войници пък предвкусваха, че ще изкарат много джобни пари, плячкосвайки византийската столица. И едните, и другите дебаркираха на Златния рог на 23-и юни.

   Още в същия ден барон Филип дьо Шамбери оглави отряд от осемдесет нетърпеливи и зажаднели за жени и за злато рицари-конници и тръгна на разузнаване към едно от предградията на Константинопол – Скутарион. Всички мислеха, че щом не е зад крепостните стени, сателитното градче ще бъде без защита. Каква по-лесна плячка от това! Никой не подозираше, че повече от сто години Скутарион бе мястото, където живееха семействата на варягите, така както тук наричаха викингите, наемници и лична охрана на императора. Изненадата дойде, когато за броени минути в полето пред градчето изникнаха около петстотин въоръжени до зъби мъже в униформи на императорската гвардия. Кръвта на единадесет поколения Шамбери закипя в артериите на Филип. Не бяха пътували месеци наред, за да бягат от враг, който ги превъзхождаше само шест пъти! Баронът вдигна меча си и заповяда атака. Яздеха един до друг, кон до кон, броня до броня, набирайки скорост като лавина. Удариха така, както  боздуган удря изкуфяла тиква. Византийците се пръснаха назад. Рицарите продължиха през тях, мачкайки ги и посичайки ги с мечовете си. После обърнаха конете обратно и догониха тези, които бяха хукнали през полето. Победата бе пълна. В мига, в който барон Филип дьо Шамбери вдигна победоносно меча си и изрева гръмогласно, изпускайки адреналина през гърлото си, на другия край на света, в неговия замък, изплака синът на Йожени дьо Шамбери. Тя го нарече Антоан. Няколко дни по-късно абат Теренций извърши тайнството на светото кръщение в параклиса на замъка.

   След раждането баронесата се промени. Депресията ѝ изчезна съвсем. Спря виното. Беше щастлива със сина си. Отдаде се на отглеждането му изцяло. Почти не се сещаше за съпруга си. Само понякога, когато след неделната литургия в „Св. Августин“ абат Теренций имаше новини от Кръстоносния поход, дошли с преминаващи монаси, и ги споделяше с нея, тя си спомняше за барона. Така разбра, че кръстоносците май никога нямаше да стигнат до Палестина. Бяха основали нова империя на мястото на Византийската, бяха разграбили богатствата ѝ, бяха се отдали на безкраен пир и не бързаха за никъде. Това успокояваше Йожени дьо Шамбери. А после отново забравяше за съпруга си.

   Гроздоберът бе в разгара си. Баронесата бе излязла от замъка да нагледа берачите, радвайки се на богатата реколта. Двегодишният Антоан тичаше между редовете на лозята и гонеше пеперудите и щурците. Забелязаха конниците, когато те бяха вече на моста над Изер. Йожени дьо Шамбери усети как стомаха ѝ се свива. Грабна сина си и се затича към замъка. Стигна едновременно с неочакваните гости. Бяха шестима. Уморени, прашлясали, мръсни, брадясали. Отказаха да влязат в голямата зала. Бързаха. Носеха лоши вести. Армията на кръстоносците и на новосъздадената империя била разбита от някакъв крал от някакво малко и неизвестно кралство, намиращо се някъде между Константинопол и великата река Дунав. Много рицари били паднали в битката. Други, начело със самия император Болдуин, били пленени. Конниците носеха списък на пленените рицари, както и откупа, който българският крал искаше за всеки един от тях, според титлата му и мястото му в имперската армия. Барон дьо Шамбери бе един от тях. Смелостта му го бе издигнала до високата длъжност началник на императорската охрана и това бе причина българският крал да иска за свободата му цели двеста златни номизми. Мъжете щяха да минат след седмица за златото или еквивалента му в сребро. Сега предстоеше да обиколят домовете на другите пленници. На тръгване единият от конниците подаде малък свитък от фина кожа на домакинята. Тя избута сина си към камериерката си и с треперещи пръсти взе писмото. Беше от съпруга ѝ. Разпозна печата от пръстена му върху восъка около лентата, обвързваща свитъка. Баронесата усети как краката ѝ се подкосяват. След толкова години това беше първият ѝ досег с барона, макар и задочен. Едва изчака вестоносците да заминат, и хукна към абат Теренций.

   Баронесата на Шамбери бе образована за времето си жена. Познаваше повечето букви на азбуката и можеше да изписва името си без нито една грешка. Освен това бе чувала и за Константинопол, и за реката Дунав. Това ѝ даваше основание да смята, че знае точното място, където държат в плен съпруга ѝ. Но писмото му не можеше да прочете. Затова не спря да тича, докато не стигна до манастира.

  „Мадам, не вярвах, че ще се наложи да пиша това писмо, но пътищата на войната са пълни с изненади. Ето, че Бог реши да бъда до моя император не само в победи, но и в тежко изпитание като този плен. Спомнете си нашия разговор преди да замина! Дадох ви ключ за най-ценното, което единадесет поколения Шамбери сме събирали. Наредих да го пазите за случай като този. Изпълнете дълга си на съпруга и изпратете това най-ценно нещо! Ваш съпруг Филип дьо Шамбери“ – абатът четеше писмото за пети път на глас. Йожени попиваше всяка дума. Сълзите ѝ тихо се стичаха по страните ѝ. Когато се успокои, помоли абата на напишат отговор. Приключиха след час.

   Баронесата взе двете писма и се прибра в замъка. Качи се в покоите си и отвори сандъка си. Извади от дъното му големия ключ, който ѝ бе оставил баронът, и го пъхна в едва забележим отвор вдясно от огнището. Завъртя го. Чу се изщракване. Заключващият механизъм се освободи и невидима пружина избута една от подовите плочи нагоре. Вдигна плочата не без усилие. Отдолу се показа тайник, пълен със сребърни кюлчета. Преброи ги. Бяха четиридесет. Абат Теренций бе пресметнал, че двеста византийски номизми са тридесет и седем сребърни кюлчета по един фунт. Та това беше почти всичко събирано от поколения Шамбери! Баронесата заплака отново горчиво.

   Седмица по-късно в замъка пристигнаха петдесетина конника и още петнадесет мулета. Кралят нямаше пари да помогне за откупа, но поне отпусна коне и пазачи за парите, които близките на пленените щяха да съберат.  Натовариха сандъка, предаден им от Йожени дьо Шамбери,  взеха и писмото ѝ за барона и заминаха. Баронесата стоя, прегърнала сина си и вперила поглед в тях, докато се скриха зад хълма.

   Малко преди Рождество Христово барон Филип дьо Шамбери  разбра, че откупът е пристигнал в Търновград. Чуваше как пленените му другарите надаваха радостни възгласи от съседните килии в подземията на Царевец. Край на тъмницата и лишенията! Отиваше си вкъщи! А може би не? Животът в Константинопол бе къде-къде по вълнуващ! Скоро изведоха и него от килията му. Въведоха го в помещението на стражите. Баронът бе озадачен, очакваше да го отведат някъде горе в замъка. В средата на стаята имаше сандък и писмо отгоре му. Началникът на стражата, намръщен мустакат българин, му подаде първо писмото. Разчупи печата на съпругата си нетърпеливо. „Сир! Прочетох внимателно писмото ви. Наредихте да си спомня нашия разговор преди заминаването ви. И аз си го спомних. Вие ми дадохте нещо и ми казахте, че това нещо ще опази най-скъпото ви  - вашата чест, която трябва да пазя до вашето завръщане. Сега разбирам, че трябва да ви изпратя това най-скъпо нещо.  Вашата воля, сир, е заповед за мен. Изпращам ви това, което наредихте. Ваша любяща съпруга, също майка на дванадесетия барон на Шамбери. Йожени дьо Шамбери“ Подписът бе с различен, разкривен почерк.

   Баронът вдигна невярващ поглед. Мустакатият българин отвори сандъка и извади от там девствения пояс на баронесата и ключа за него. После погледна още по-намръщено пленника.

* * *

13.05.2019