Щях да я срещна най-накрая – онази жена, която бях мярнал за миг всред много други, онази жена, която привлече погледа ми като с магнит. Усетих онова рядко привличане - в рисунъка на лицето, като познат спомен, като разчитане на някакъв код, ясен само на двама ни. Копнеех да я видя отново, а сега стояхме на една маса в хладна градина през юли.
Тя се усмихваше над чашата вино. Имаше лице на светица, пречистено и одухотворено от тръни и любов, лице, не от този свят, лице, което носи будност и празник, с очи с цвят на океан. Говорехме за разни епохи - Ренасанс, Средновековие... Чашата ù беше наполовина изпита, виното тръпчиво и тежко, кичур руса коса беше паднал през лицето ù. Нежните ù очертания отключиха нещо в мен и аз потънах в момента. Кое беше това момиче без възраст? Течността, с цвят на кръв, ù беше развързала езика, говореше безспир и разкриваше тайни на сърцето, а аз се бях превърнал в две огромни уши, които попиваха всяка сричка, всеки нюанс на гласа. Слушах я, слушах я в захла ...