СРЕЩА
Двама приятели се срещнаха, след като не бяха се виждали от младостта си. Единият живееше в града, а другият на село. Градският човек беше началник, а селянинът се занимаваше със селскостопанска работа. Неусетно двамата се върнаха в спомените си от детските години.
- Да седнем някъде да се почерпим - предложи началникът. - Нали имаш време?
- Имам. Ще хвана последния автобус за село.
- Тогава да вървим.
Влязоха в едно представително заведение, в което, още с появата на големеца, сервитьорите се разхвърчаха угоднически да ги обслужват. Настаниха ги на най-хубавата маса, от която, като на длан, се виждаше в ниското целият град.
- Нашироко живееш - рече селянинът. - Трябва да си доволен. Нали за такова нещо мечтаеше.
- Доволен - може би, но не и щастлив - отвърна шефът.
- Защо? Какво помрачава дните ти?
- Имам проблеми със здравето. Не съм добре със сърцето.
Приятелят се вглежда в затлъстялото му тяло, в подпухналото му лице и каза:
- Много си напълнял. Навярно водиш прекалено заседнал живот?
- Така е - съгласи се дебелакът. - От къщи - в колата, от колата - във фирмата. А там - заседания, доклади, планове, отчети за приходи и разходи. С часове стоя пред компютъра. За разлика от мене, ти изглеждаш много добре. Сякаш си по-млад поне с десет години.
- Не се оплаквам. Работя на полето, на слънце и въздух, движа се постоянно и не мога да пусна шкембе.
Сервитьорът носи отбрани питиета и те с удоволствие отпиват от тях. Припомнят си някои лудории от детството.
- Беше си пълен още като дете. Помниш ли, когато минавахме по онова сухо дърво, паднало над реката? То не те издържа, счупи се и ти цамбурна във водата.
- Как да не помня?! Забравя ли се такова нещо?! Много се уплаших тогава. Наложи се да скачаш да ме спасяваш.
- Щеше да се справиш и сам, но, за всеки случай, скочих.
- Слушай, остани тази вечер да спиш в града. Ще отидем на вилата. Имам разкошна вила на язовира. Ще се почерпим, ще си поговорим, ще си припомним много неща от миналото. Утре можем и риба да наловим, както някога. Бих те поканил и вкъщи, но сме скарани с жената и сега спя на вилата. Не ми върви в семейния живот.
- Едно зло никога не идва само, както се казва - поклати разбиращо глава селянинът.
-Ами ти, имаш ли хубав дом, добро семейство?
- Моят дом е скромен, но е подреден с вкус от жената. Имаме си всичко, което ни е необходимо, разбираме се. Друго какво ни трябва. Децата учат в града. Изобщо, мога да кажа, че живея спокоен и щастлив живот. И няма да мога да остана, защото жена ми ще ме чака, ще се безпокои.
- Ще й се обадиш по телефона.
- Мобилни телефони, компютри - нямаме. Живеем далече от тези съвременни прищевки. Пък и имаме други планове за довечера. Това може да стане друг път.
- Жалко. Така бих се радвал. Но и утре е ден. Радвам се да чуя, че си щастлив на село. Аз не мога да се задоволявам с толкова малко. Такава ми е природата.
При тези думи селският човек трепна, но се овладя и замълча. Едва като си пое няколко пъти дълбоко въздух, каза:
- Понякога малкото е повече от това, което изглежда повече на пръв поглед.
- Не те разбирам - рече началникът.
- Искам да кажа, че щастието обхваща големите и малките неща. Човек може да бъде щастлив и с по-малкото, което е придобил. Може да бъде нещастен и при най-големите придобивки. Ето, ти имаш толкова много, а се оплакваш от живота, докато аз съм щастлив. Може би огромният товар, с който си се нагърбил, ти пречи да се почувстваш щастлив.
- Вероятно имаш право, но е късно да се променям - отвърна дебелият мъж.
- Не е нужно да се променяш изведнъж. Може да се започне с малките неща и да се върви към голямата промяна.
- Ще помисля.
В този момент мобифонът му пропя. Той проведе по него кратък разговор и
като свърши, рече:
- Ето, и сега се налага да променя плановете за останалата част от деня. Възникнала е извънредна ситуация. Ще ме извиниш, но трябва да тръгна веднага, става дума за много пари. Ще си поговорим повече друг път. Обади ми се, като дойдеш. Ето ти визитната ми картичка.
Босът я подаде на приятеля си за довиждане и излетя бързо навън. Забрави дори да плати сметката. Селянинът се усмихна снизходително зад гърба му. Плати и излезе на оживената улица. И си помисли: "Стойността на вътрешното богатство не е по-малка от стойността на външното. Дори обратното."
Доволен от живота си, той тръгна спокойно към автогарата, за да хване последния автобус към своето щастие.
© Иван Хаджидимитров Todos los derechos reservados