Знаех, че ще дойде. Никога не съм я чакал с нетърпение, даже тайничко съм се надявал, че никога няма да се срещнем лично. Бях слушал доста за нея. Някой я описваха като красива, достойна, носеща свобода и като неизбежен предвестник на едно по-добро време и място. Според други тя беше грозна, студена и безчувствена. Слагаше край на всяка една мечта, на всяка една връзка, на всичко... Никой не я обичаше, но това нямаше значение за нея. Тя винаги отиваше там, където поиска и винаги взимаше това, което пожелае. Навярно понякога се чудеше защо след толкова много време все още никой не е дошъл, за да вземе самата нея, но явно беше прекалено заета с работата си и това не и пречеше. Като по-млад не мислех за нея. С напредването на годините обаче започнах да се чудя къде и как ще се засечем. И най-вече кога.

   Беше нормално гаден понеделник. Всяка обедна почивка пресичах булеварда, за да стигна до машината за кафе на отсрещната спирка. Винаги си взимах две дълги без захар. Стъпих на платното, но мислите ми бяха останали в офиса при онази сметка, която днес не излизаше. Вдигнах поглед и я видях. Не знаех как изглежда, но веднага разбрах, че е тя. Миг по-късно я усетих до себе си. Чух глухо и отдалечено свистене на спиркачки. Дори не успях да се обърна, но за една безкрайно дълга секунда единственото нещо, което виждах, бе лицето ù. Беше обикновено дори симпатично, но очите ù... те бяха толкова тъмни,  парещо студени  и безкрайно празни. Не бях готов за тази среща. Трябваше да си облека нещо друго. Трябваше да нахраня котката. Трябваше да се науча да свиря на китара. Трябваше да...