Слънцето яростно прежуряше и жените, които се щураха из селското гробище търсеха прохлада под побелелите от прах дървета. Беше Задушница и малкото останали в селото хора почитаха своите покойници. Повечето гробове бяха с изгнили и почернели от дъждовете, и слънцето кръстове, и в морето от стари гробове се открояваше един. Гробът на Страхил… От заградената от боядисана в бяло ограда се извисяваше висок паметник от черен мрамор. От него гледаха очите на млад мъж, изсечен в него. От същия мрамор беше и малката пейка, на която седеше възрастен човек, който не откъсваше очи от паметника.
- Вземи, Стояне! Вземи да му се намери на моя Дамян. - гласът на жената стресна стареца и го изкара от мислите му.
- Бог да го прости, Дамян! Възрастният човек гребна от свареното жито нашарено с малки бонбончета.
- Колко години минаха? – жената погали издяланото върху паметника лице.
- Тази пролет направи дванадесет. Минава времето… Минава ама не заличава. Тоя огън не гасне! Душата ми изгоря, на въглен ста ...