Ресторантът беше топъл и тих. Стъпките ú приличаха на ноти, изписвани по петолинието на пода. Дъхът ú спираше, оглеждайки се на коя маса я чака...
- Здравей, заповядай - каза той и бавно протегна ръка за поздрав.
- Извинявай, задръстването беше невъобразимо!
Ръцете им се срещнаха за секунди, но тя не усети онази искра, която блесваше при допира от кожа през времето, когато бяха влюбени. Светлината у нея леко се приглуши. Тя знаеше, че от тази секунда ще бъде господар на положението. Тя ще определя правилата. Почуства се по- уверена, защото осъзна, че времето, което беше минало, неизменно е отмило онези ръбчета в душата ú, които бодяха ежедневието и не ú даваха покой...
Увереността и блесна в усмивка, а погледът ú заигра по неговото лице дяволито:
- Как я караш?
- Добре... работя, имам и син... вече на 1 година, а ти?
- Браво! Радвам се за теб, това е прекрасно.
Той я погледна раздразнено, а после добави:
- Това е положението.
Мислите ú започнаха да играят пинг- понг, слепоочията ú пулс ...