За никого не беше тайна, че е нещастен. Но никой не можеше да си го обясни това. И не стигаше в размишленията си по-далеч от „какво му липсва?“ и „има си покрив-храна-мрана“. А на него – на нещастния – много му се искаше някой, ако ще и последния прошляк на улицата, да го РАЗБЕРЕ от-до, в детайли, за болките му, за набиващите се на очи и за незабележимите му добри и лоши постъпки, за начина, по който възприема света и причините, поради които го възприема така... От близки или непознати хора – той вече не очакваше никаква емпатия. „Всичкото говорене и споделяне доникъде не води“, каза си той в един момент и определи като причина за това всеобщото неразбиране. Домът му тънеше в пренебрегната мръсотия, която той не намираше смисъл да изчисти. „Време е да сложа край на този фарс“, каза си той и изкара от шкафчето в банята бръснарско ножче. Стисна го здраво с дясната ръка, подложи лява и опря острието в китката... Но пак го зачопли желанието НЯКОЙ да разбере защо го е направил. Пост-фактум. ...