СТАРАТА ЖЕНА
На Христина Т.
Работех вече близо година в централното кафене, точно срещу градския фонтан. Наричахме фонтана „градския”, макар да не беше единственият фонтан в градчето, но този заемаше видно място на главната улица и може би затова се беше наложило това название. Кафенето беше хубаво, на два етажа, подредено и чисто... навън имаше спретнати масички в топлите месеци, а влезеше ли човек вътре, посрещаше го уютната атмосфера, характерна за един добре подреден млечен бар. Собственикът беше доста приветлив и имаше сериозна заслуга кафето да бъде любима спирка на много хора, наред с централното му разположение – добре подбран персонал от усмихнати и позитивни служители, хигиената беше на ниво, а интериорът доста сполучлив - масите вътре бяха от масивно дърво, а стените с плочи от корк, по които висяха картини на световни джаз величия от миналото. Мястото на заведението не предполагаше звученето на джаз музика само за ценители, но собственикът много я харесваше и имаше желание тя да присъства поне „визуално” в заведението му. Беше се получило приятно и ненатрапчиво. В кафенето идваха всякакви хора – млади, понеже централната улица винаги е била най-удобното място за среща и за изява в провинциалния град, а също и по-възрастни – някога на мястото на кафето е била първата сладкарница в града и тук вероятно много беловласи хора пазеха топли спомени от първата си среща с любимия човек и идваха да си поръчат по една баклавичка със сок за себе си или за любопитното внуче. Интересно беше да се видят толкова различни хора по масите, тук като че ли миналото, настоящето и бъдещето си даваха среща всеки ден и примиряваха всички свои противоречия поне за по една чаша чай, кафе или коняк, например.
Събираше ни се доста работа, бяхме над десет човека персонал на смяна и дори само на бара бяхме двама. Като барман имах видимост върху една голяма част от масите - поне върху тези навън и вътрешните на първия етаж, и макар градът да не беше малък, вече познавах някои от посетителите визуално. Никога обаче не бих могъл да забравя лицето на старата жена, която неизменно сядаше на една и съща маса в ъгъла на първия етаж.
Идваше в неделя в 9:55 часа, малко след като бяхме отворили, и седеше до 12:00 часа. Само в неделя и винаги по това време. Можеше да си сверим часовника по нея. Беше доста възрастна, вероятно близо деветдесетгодишна, косата й беше напълно бяла, а кожата - цялата осеяна с бръчки. Неизменно годините дават своя отпечатък върху всеки, отнемайки му свежестта на младостта, но в случая надали времето можеше да се чувства краен победител. Въпреки опустошителните белези на годините, дори и зад многото бръчки, можеше да се види, че това лице е било красиво на младини, вероятно изумително красиво, за да е видно все още обаянието му. Това се получава само тогава, когато човек се е родил с изключително правилни черти и хармонични отстояния между костите на лицето. Така дори и след време кожата да остарее и силно да се набръчка, пропорциите остават неизменни и пазят спомена за едно красиво лице. Особено, когато още нещо е останало непокътнато – очите на жената бяха поразителни! Кафяви, топли и влажни, с подобни очи човек можеше да покори всеки, който ги погледне, струваше ми се, че с тях би укротила дори див звяр. Срещнех ли погледа й, оставяше ми усещането, че ме прочита само за миг, макар да ме забелязва само с частица от себе си, а цялото й същество е някъде другаде, извън нашата Вселена. Но това не беше дразнещо и не оставяше усещането за човек, който преднамерено подценява другите или се прави, че не ги забелязва. Винаги много учтива и внимателна, думите й бяха подкрепени с усмивка, с която те затрогваше. Жената беше наистина доста възрастна, движеше се много бавно, но цялото й същество излъчваше достолепие и предизвикваше респект и уважение у всички нас. Сядаше в ъгъла, поръчваше си билков чай с мед, като чая изпиваше с малко захар, а меда похапваше с лъжичка отделно. Никога нямаше претенции за нищо, винаги тиха и незабележима. Случвало се е сервитьорът да й разлее чая по масата или да я бутне по невнимание, но тя винаги приемаше подобни малки инциденти с всеопрощаваща усмивка и като че ли се притесняваше повече за сервитьора, отколкото за себе си или за залятата маса.
Макар че, отстрани погледнато, тя беше просто една старица, пиеща чай в ъгъла, всеки от нас я гледаше с известна доза любопитство, незабележимо и ненатрапчиво, още повече, че в неделя преди обяд нямаше много работа и предимно се почистваха бара, масите и като цяло заведението беше празно. Тя сядаше така, че да вижда входа на кафенето, държеше чашата с чая между дланите си през повечето време, все едно топлеше намерено на улицата малко птиче. Никога не въртеше глава с любопитство около себе си, дори и в случаите, когато се с случвало да изтървем чаша на земята или дори цяла табла с поръчка. Все така спокойна и вперила поглед в улицата навън, и същевременно пътувайки извън времето.
Знаехме от собственика, че жената идва в заведението всяка неделя по това време от шестдесет-седемдесет години насам... никой не знаеше точно колко. Това той беше научил от предния собственик, а той от своя страна от по-предния и т.н. Мълвата за странната жена се носеше от уста на уста и ние всички отдавна знаехме каква е нейната история...
Родена била в столицата, там и отраснала. Приели я като студентка в медицинския университет и била едва трети курс, когато започва Втората световна война. Тя се записала като доброволец, прекъсвайки образованието си, за да работи като санитар към военнополевите болници. Там се запознава с мъжа на живота си, който работел като лекар. Били са заедно близо година на фронта. Никой не знае точните детайли на случилото се след това, но онова, което беше стигнало до нас бе, че момчето било разпределено в някаква далечна войскова част и се разделили, а само две седмици след това се получила вест, че е убит. Тялото му било намерено, идентифицирано и по недвусмислен начин било доказано, че това е той, макар тя да не го била видяла. Веднага след това от военната ни част, към която тя била зачислена, виждайки безутешната ù мъка, я изпратили обратно в родния ù град, за да се съвземе. Малко след това войната приключила.
След като се прибрала у дома, младата жена решила да отиде да живее в града, от който било момчето. Оказало се, че, докато са били разделени на фронта, са успели да разменят по едно писмо. Момчето, освен всичко друго, ù било написало, че дори и да стане нещо с него или да изгубят връзка, дори и къщата им да е разрушена от бомбардировките, той ще я чака всеки неделен ден между 10:00 и 12:00 часа преди обяд в сладкарницата срещу градския фонтан в родния му град. В писмото си настоявал тя да потвърди, че е прочела и приела молбата му. Тя му изпратила отговор, в който наред със съкровените послания, присъщи на един влюбен човек, му повторила, че е запомнила добре идеята му – ако не се срещнат пак, докато са на фронта, да се намерят в централната сладкарница в родния му град или на мястото на онова, което е останало от нея. В неделя в десет часа сутринта. Тя така и не знаела той получил ли е отговора. Преместила се да живее в града на момчето, където разбрала, че баща му е получил удар и е починал само за ден, научавайки за смъртта на сина си. А за майка му знаела, че е починала още по време на раждането.
Настанила се на квартира, в града също имало медицински университет, макар и по-малък от столичния, и тя се прехвърлила в него, където и завършила висшето си образование. Намерила си работа и така - ден след ден, месец след месец – вече близо седемдесет години тя продължава да е мълчалив посетител на заведението срещу градския фонтан, понастоящем нашето кафене... време, през което не е погледнала друг мъж. Жената със сигурност разбираше, че мъжът на живота ù няма да се върне, но някакво силно чувство не ù позволяваше да се откаже от него. Мълвата беше донесла още и това какво е отвърнала на въпроса защо продължава да го очаква, след като се знае, че е починал. Отговорът ù бил, че, ако човек иска нещо много силно, дори и невъзможното, Бог ще намери начин да го утеши по някакъв начин. Понеже той винаги държи в ръката си тайни, които надхвърлят човешкото въображение.
Така тя беше неизменният мълчалив клиент в ъгъла срещу бара и аз, подсушавайки поредната дузина чаши, имах възможност да я наблюдавам и може би тайно да се възхищавам на духа ù. Съзнавах, че за всички нас, които знаехме нейната история, това беше просто една невероятна и приятна клюка, но всъщност това беше драмата на една жена – пленителна като външност и изключителна като дух. Драмата на едно несъстояло се човешко щастие, на едно самотно съществуване... драмата на една жена, чието сърце може да обича само един човек, но затова пък много силно. Едно сърце, избрало чистотата на мълчаливото преживяване на любимия човек със сетива неплътски и небесни. Едва ли ние, увлечение в работата си, можехме да се докоснем до иманентните и съкровени чувства и възприятия на тази жена. Никой не се осмеляваше да я заговори, извън рутинните фрази в работата ни, относно поръчката ù, но и такива почти нямаше, тъй като добре знаехме какво си поръчва винаги.
Всички помним неделята, в която старицата отново, както винаги, беше заела мястото си в ъгъла в 9:55 часа. Точно в 10:00 вратата се отвори и в заведението влезе много възрастен мъж, подпирайки се с бастун. Беше чисто облечен и достолепен. Очите му се разходиха из заведението и бързо се насочиха към ъгъла на заведението, където жената току–що бе изтървала на земята чашата си с горещ чай. Чаят плисна до нея и вероятно попари краката ù, но тя изобщо не трепна. Очите ù, спокойни, усмихнати и топли по принцип, сега горяха трескаво и пробиваха с поглед непознатия. Всъщност не е правилно да се каже „пробиваха”, понеже тя гледаше точно него и нищо друго, а не както обикновено - гледайки към някого, погледът ù същевременно да е някак зад случващото се, реещ се из Универсума. Само за момент трепна с глава, като че ли за да се убеди, че е в кафенето, че не сънува, но го направи за стотни от секундата и то така, че да не изпусне от поглед непознатия. Той тръгна към нея, видно бе, че и неговото вълнение е огромно, но никога няма да забравя старицата в този момент. Освен, че изпиваше с поглед възрастния мъж, цялото ù тяло се тресеше. Стори ми се, че направи опит да се надигне, но не успя. Всички в заведението бяхме замръзнали на местата си. По-късно щях да осъзная, че съм стоял няколко минути с парцал, вкаран наполовина в една чаша, без да помръдна. Един от сервитьорите се окопити първи и скокна към жената, за да ù помогне да се надигне. Тя се изправи на крака и докато момчето все още я придържаше, се доближи до непознатия и вдигна трепереща ръка към лицето му, докосвайки го по бузите, челото, косата... Непознатият стоеше неподвижен, без да направи опит да я прегърне. После нежно я подхвана за ръка и я поведе навън, след което ги видяхме да тръгват по страничната алея, успоредна на централната, която се използваше повече за разходка. По нея нямаше столчета на заведения, а от двете ù страни бяха надвиснали разкошни кестени.
На следващия ден, в понеделник, непознатият се появи отново. Сам. Седна на масата, на която обикновено седеше жената и се загледа навън. Не издържах и отидох при него. Попитах го има ли нужда от нещо, а той ме погледна и учтиво ме помоли за лист и химикал. Донесох му веднага, след което той ми написа някакъв адрес и телефонен номер, а най-отдолу и име, което впоследствие се оказа неговото. Каза ми, че вероятно познавам възрастната жена, която дълги години е седяла на тази маса в неделя преди обяд. Молбата му беше да му се обадя, ако тя има нужда от нещо, от помощ, ако разбера, че не е добре. В този момент се чудех какво ли е станало точно, явно това е нейният човек, предния ден тя веднага беше разпознала очите му - те не се променят с годините. Но как така е жив и защо си тръгва... Куп въпроси минаха през главата ми. Човек, когато живее с миналото си, свиква да общува само със спомените си, моделирайки ги според собствените си усещания и в един момент, дори и обектът на неговите въжделения да „възкръсне” пред очите му, може да му се стори „чуждо тяло”. Дали не беше се получило така и при мълчаливата ни неделна посетителка. Можеше ли да я упрекне човек, толкова години бяха минали...
Истината се оказа съвсем друга. Човекът бе така добър да ми я разкаже. Когато младата жена е отишла на фронта и там се е запознала със своя възлюбен, той е скрил от нея, че има брат близнак. Прикрил е истината, вероятно защото се е притеснявал да ù каже, че по същото време брат му е бил в затвора – заради подривна дейност, тъй като е бил от хората, които са били против тази война и е бил един от идейните организатори на опозицията в страната. След като братът-лекар е бил убит, изпращат в родния му дом всички негови вещи. Включително и писмото на младата жена. Бащата умира ден след като го известяват за смъртта на сина му, а седмици след това къщата е полуразрушена при бомбардировка. Братът близнак излиза от затвора няколко години по-късно. Разчистването на къщата е истински хаос, всред купчината с документи и кашоните с книги остава и писмото от момичето до брат му, за което близнакът не подозира. Той товари целия багаж и се установява в друг град. Едва седемдесет години по-късно, негов внук намира писмото, докато рови из старите книги. Възрастният човек го прочита и веднага решава да тръгне към родния си град, макар и да не знаел жената жива ли е още, дали ще може да я намери. Пътуването му имало конкретна цел. Сред вещите на починалия му брат намерил и едно писмо, написано до любимата му, което той не успял да изпрати. Вероятно поредната битка е започнала непосредствено след написването му. В това писмо били написани най-съкровените мечти на един влюбен мъж към любимата му жена. Драмата на живия брат близнак била, че възлюбената на починалия му брат никога нямало да прочете това писмо. Понеже там не се споменавало коя е. Само по малко име. Едва седемдесет години по-късно, когато намерил писмото от възлюбената до брат му, разбрал кое е момичето, за което е неизпратеното писмо. Така той получил шанс писмото все пак да стигне до нея.
Нищо не би могло да върне на жената любимия мъж и изгубения ù живот, но въпреки всичко предния ден тя получава неочаквано и безценно писмо, както и среща с визуалния образ на погубения си мъж - образ, който ù се е струвало невъзможно да срещне.
Спомних си за онова, което знаехме, че била казала – „Ако човек иска нещо наистина силно, Бог ще намери начин да го утеши по някакъв начин. Понеже той винаги държи в ръката си тайни, които надхвърлят човешкото въображение.”
част от сборник разкази "МИКЕЛО"
Автор: ГЕОРГИ БОГДАНОВ (Геров)
© ГЕОРГИ БОГДАНОВ Todos los derechos reservados