Мечтата на всеки млад човек е да има собствен дом. Да живее отделно от родителите си. Да свие свое гнезденце, където да гради живота си. Като всяка мечта и тази се сбъдваше, но се изискваха много усилия. 
Ивайло беше млад, около четиридесет годишен мъж. Живееше в малък град. Беше опитвал да работи на много места, но парите, които изкарваше там, му стигаха само за да можеше да оцелее. Харесваше града си, обичаше родината си. Но осъзнаваше, че годините си вървят и че времето, в което притежаваше голяма сила, безвъзвратно отлита. Живееше в къща, заедно с баща си, сестричката си и нейното дете. Намираше уют и топлина в родния дом, но някак му се свиваше сърцето. Искаше свое местенце, в което да си създаде семейство. Беше отговорен мъж и не искаше да натоварва никой. Не желаеше помощ. Дори и не помисляше да тегли заем. Мисълта за собствена къща не му даваше мира и Ивайло реши да пробва късмета си в чужбина. Повечето му приятели бяха в чужди държави. Някои от тях се бяха провалили. Но други, успяваха и живееха добре. Такъв беше и един от съветите на покойната му майка. Тя му казваше да не се примирява, че има и по-зле от него, а да се стреми да следва тези, които са по-добре. Младият мъж си беше направил равносметка, че каквото и да стане, той имаше къде да се върне. Беше длъжен да опита.
В един хубав, слънчев ден, Ивайло замина в далечната държава. Започна работа. Работеше тежък физически труд. Излизаше рано и се прибираше по тъмно, пребит от умора. Имаше сили да мисли единствено за оставените си близки в родината. И за своята мечта. Целта му беше да поработи няколко месеца и да се върне при семейството си. Но от ден на ден, живота в чуждата държава му се услаждаше. Работеше много, но парите, които получаваше за труда си му стигаха за всичко. Купуваше си храна, плащаше си наема, успяваше да задели и да спести. И така, бяха изминали три години. Ивайло бе събрал пари и беше решил да използва годишният си отпуск за да се прибере в родината си. През последните месеци, той беше разглеждал много обяви за къщи, които се продаваха наблизо до града му. Беше се спрял на няколко от тях. Дойде денят, в който младият мъж се качи на самолета и отлетя за държавата, в която беше влюбен. Там, където се беше родил, живял, влюбвал и учил. Нямаше търпение да се прибере. Полетът беше около два часа, които му се бяха сторили няколко години. Ивайло пристигна рано сутринта. На летището не го чакаше никой. Най-близките му хора нямаха възможност да пътуват, а и той не искаше те да се разкарват излишно и да се изморяват. Качи се във влака и се прибра в малкото градче. Там го посрещнаха с много обич, най-любимите на сърцето му хора. Баща му го прегърна и каза:
- Добре дошъл, сине! Хайде влизай да си починеш. От път идеш.
- Е, тате! Не, не. Ще ходя тук там, да си търся къщичка.
Бащата го погледна, сякаш очите му се натъжиха, но се въздържа и каза:
-Искаш да ни напускаш ли? А ние те чакахме. Чакахме да се върнеш. Къщата ни е и твой роден дом Има нужда от силна ръка.
Ивайло се усмихна и каза:
- Тате! Решил съм го. отдавна ми е мечта да си имам собствена къща и да си създам семейство. Да започна от нулата. Да се радвам на всичко, което съм направил с двете си ръце. Има време, докато го направя, ще съм си тук. Като свърши отпуската, ще се върна в чужбина, ще изкарам още парички и всичко ще бъде наред. Дай да видя сега, как я карате. Как е сестричката ми, детето.
Младият мъж влезе в едната стая и там видя как любимите му жени, сестра му и нейната дъщеричка спяха. Беше рано сутринта. Той не искаше да ги буди. Целуна ги и се върна при баща си.
- Ивайло!- каза той. - хайде да слезем на двора, ще пием кафе там. Хем ще видиш, какво съм направил.
Двамата мъже слязоха в голямата градина. С по чашка кафе в ръка, те се разхождаха по красивите пътечки на големия двор. 
- Вчера порязах лозите - каза бащата. - Ела, ако искаш да седнем там. Вземи си едно пънче, аз ще донеса другото и да седнем под асмалъка.
Ивайло пое дълбоко въздух, сякаш дробовете му се изпълниха с чистия въздух от сладките спомени на неговото детство. Отпиваше от кафето и като че ли не искаше да преглътне. Наслаждаваше се на мига, на сладостта на разтопената захар, която смесена с горчивината на трудностите представляваше живота му. Мълчеше. Не намираше думи, с които да каже на баща си, колко му е хубаво в родния дом. А възрастният мъж го разбираше и търпеливо чакаше синът му да дойде на себе си и да си поговорят. Капка падна по челото на Ивайло. Той се стресна, погледна нагоре и каза:
- Тате! Гледай, тази стара лоза, от нея ми капна капчица. Защо? Не засъхват ли, когато ги порежеш?
Бащата се усмихна. Стана от пънчето, остави си празната чашка върху него. Отиде до лозата, докосна я с ръка и каза:
- Сине! Ако питаш някой агроном, ще ти каже, че това са соковете на лозето, които хранят бъдещето грозде. Но старите хора, а и аз смятаме, че лозарството си е религия. Животът на една лоза е като човешкият. Ражда се, расте. Присажда се. Привързва се. И все се стреми да върви нагоре. И тя като теб иска да е независима. Да си ражда своите гроздове. Да радва хората със сладкото си грозде и да ги утешава с виното, което правят от плодовете й. 
- Да, тате! - каза Ивайло. - а дали като капе така, означава, че плаче. Че й е мъчно за нещо. Ти каза, че вчера си я порязвал, а виж, че и днес сълзи.
Бащата докосна очите си, обърна се на другата страна, сякаш да се скрие от сина си. Погледна към земята, след това вдигна глава, срещна очите на сина си и каза:
- Иво! Аз съм стар лозар, знаеш. И съм възрастен човек. През години са минали много неща в живота ми. Затова ти говоря. Аз никога няма да ти кажа нещо с лошо. Ако ме питаш за лозата, ще ти отговоря по мой си начин. Когато режа от лозичките, тя се натъжава. Аз го правя с добро, но за нея са дечица. Тя си ги е гледала цяла година. Мечтала е един ден да види как детенцето й ще има свое поколение, свои гроздчета. А идва един момент, в който аз ги режа. И тя плаче. Не толкова от болката, причинена от лозарската ножица, а от раздялата с децата й. Затова те капна. И аз плача за своите деца, но никой не ме вижда. Старата лоза се страхува от деня, в който ще изсъхне напълно сама. 
Ивайло слушаше своя баща. Погледна към лозата, погледна й към стария мъж. Видя капчиците по лозичките. А слънцето се отразяваше в навлажнените очи на човека, който беше отгледал младия мъж. Буйното сърце, като че ли се беше укротило. Колко хубаво му беше в чистия двор. С нищо не можеше да сравни усещането за уют и топлина в бащината къща. Ивайло стана, прегърна баща си и каза:
- Тате! Може пък да си прав. Защо да си търся чужда къща, където духът е съвсем различен? Където се носят спомени от непознати хора, които са живеели там. Няма смисъл. Така и твоят труд ще замине на вятъра, а ти си строил и поддържал за нас, за твоите деца, нали? Ще видим, ще поработя още малко навън, ще посъбера парички и ще се върна. Ще стегнем тази наша къща и тук ще живея. Ще си създам семейство, място има, нали тате?
Старецът заплака. Погледна към старата лоза. Капчица от нея капна по бузата му и заедно със сълзите му се спускаха към щастливото бащино сърце. Той беше благодарен на лозата, защото тя беше останала в наследство от неговият баща. Тя беше причината да се съхрани тази къща и поколенията да не се пръскат далеч. 
Ивайло разбираше това, прегърна своят татко, но не избърса сълзите му, защото знаеше, че те са от щастие. 
Двамата мъже се разхождаха по двора, а голямата лоза ги пазеше. Нейните деца се простираха от единия край до другия, но бяха в един дом.
Така, сълзите на лозата, спасяваха силата и щастието в един скромен, но но пълен с живот дом.

Явор Перфанов
14.04.2018
Г.Оряховица

:)