Като одъртее човек – и спомените стават основата на живота му. Спомня си минали случки, доукрасява или цензурира, пресъздава отдавна забравени образи… /Имам една книга „Ранни мемоари“ – и тук е, и като книга в „Моята библиотека“, но в нея тия случки ги няма/
Та – извинете, ама… - абе, и мен ме обкръжават едни такива спомени. Плюс желанието да разкажа какво съм видял и преживял. Чунким, тия дето ще прочетат, няма да видят и преживеят свои неща…
Ама едно време ме сърбеше друго, сега езикът. Макар че и тогава не му давах покой… И на езика…
Пътувал съм насам-натам. Не много. Но навред спътниците ми ме разпитваха, сочеха, интересуваха се. И не от думите на екскурзовода, а от мен. Макар да не бях стъпвал по обхожданите места – знаех и разказвах. Та понякога и екскурзоводите зяпаха.
Най-голямата похвала беше, когато един устат като мен замълча, слуша, слуша, пък рече: „Ей, без теб щях да си остана като пате в чуждо блато – гледаш и не виждаш!“.
А нещата са прости. Четях. Много четях. Както по ...