Като одъртее човек – и спомените стават основата на живота му. Спомня си минали случки, доукрасява или цензурира, пресъздава отдавна забравени образи… /Имам една книга „Ранни мемоари“ – и тук е, и като книга в „Моята библиотека“, но в нея тия случки ги няма/

Та – извинете, ама… - абе, и мен ме обкръжават едни такива спомени. Плюс желанието да разкажа какво съм видял и преживял. Чунким, тия дето ще прочетат, няма да видят и преживеят свои неща…

Ама едно време ме сърбеше друго, сега езикът. Макар че и тогава не му давах покой… И на езика…

Пътувал съм насам-натам. Не много. Но навред спътниците ми ме разпитваха, сочеха, интересуваха се. И не от думите на екскурзовода, а от мен. Макар да не бях стъпвал по обхожданите места – знаех и разказвах. Та понякога и екскурзоводите зяпаха.

Най-голямата похвала беше, когато един устат като мен замълча, слуша, слуша, пък рече: „Ей, без теб щях да си остана като пате в чуждо блато – гледаш и не виждаш!“.

А нещата са прости. Четях. Много четях. Както почти цялото ни поколение. Денем, нощем, под слънцето, на светлината на фенерчето под одеалото – четях. И, когато минавах през чуждите градове и местности, минавах по познати ми места. Още повече, щом включех фантазията…

Един път ме пуснаха жената и синовете, та отидох до Съветския съюз. Бая пообикалях. Основата беше Черноморието, кораба „Тарас Шевченко“. Но се отклонявах и самостоятелно бродех – където аз си знам. Минавах за местен, някой път ме вземаха за прибалтиец – все пак, лек акцент. Така, отвътре, се опознават народите – не на маса. Макар и това да става, де…

Та ето една история. Аджария, Батуми. Ужас! Мръсно, век назад, с което пък ми привлече погледа. Бях в Абхазия малко преди това. Но Сухуми е друго нещо – също мюсюлмани, обаче чисти, красиви хора, светъл град. Батуми – на 4 километра и две седмици история от Турция.

Видях градския музей, дома, където е живял Сталин, копия от ръкописите на стихотворенията му /едно от тях известният грузински поет Иля Чавчавадзе даже включва в христоматията по литература/, големия базар.

Признавам – рисковано си беше /а предполагам, че сега повече/ да забивам из старите квартали. Ама – нали да видя…

И гледам – голям дом, огромен вход без порта, вътре стълба към едната стена и врата там. А отпред – истинска жена от мюсюлманските мечти: дебели бедра, над тях цели дюни за по две ведра, тлъсти бузи, в шалвари, разстлали километри тъкан, в които да се шири.

Маха ми:

- Таварищ, друг… Приди сюда /с целия ефектен и ефикасен кавказки акцент/.

Що да не прийду? Нещо интересно се очертава, но със сигурност не публичен дом – тях зърнах от другия край на базара.

Влизаме през вратата – грамадна стая, в средата дълга маса с мезета и пиене, наоколо десетина души от всякакъв пол, възраст и националност.

Едно момиче се юрна насреща ми и грабна чантата от рамото ми.

Аз винаги ходя с една чанта през рамо – удобно, прибира и побира всичко.

- Хочу сумочкуууу…

Да, бе – баш чантата! Няма начин…

Обаче, онова отваря чантата и извлича пуловера ми. Горещо стана, та го прибрах вътре, даже го забравих…

- Свитера хочуууу…

Дебелата вика:

-  СколЬко хочеш? /с много мек мягкий знак и без подобен при втората дума/

Замълчах, а оная веднага предлага:

- Сорок рублей?

Пуловерът беше на две години, купен за 28 лева.

Тя видя колебанието и добави:

- Сорок пять?

Прибрах 45 рубли /а трябваха, тогава даваха само по 10 лева на човек – ха купувай армагани?!/ и се сетих.

Викам:

-- Подождите немножко, теперь прийдут настоящие торговцы…

Предната вечер се запихме в Одеса с едни поляци. Млади като нас, абсолютни антикомунисти и антисемити. Имаше какво да обсъждаме и спорим. Та се сетих за тях.

Излизам и след малко ги срещам. Тръгнали на бизнес. С поедна чанта – ама такава чанта, в която двуметров стокилограмов мъж може да се опъне. Милиционерите при трапа на парахода само им козируваха – бизнесмените се разбират и без думи.

Обяснявам им – а те руски също владееха перфектно. Мразеха руснаците, ама бизнесът…

Завеждам ги, отварят чантите – бикини, сутиени, комбинезони, блузки…

И в тоя момент вратата се отваря и влиза милиционерски капитан…

Изстинах!

Вапцахме я – в чужбина, далавера, законите тогава бяха строги…

Един отиде до него, пъхна му нещо в джоба.

-- Это наш чАлАвек – каза дебеланата, а капитанът само погледна към поляците, кимна им /бе, кога успяха и бизнес контакти да направят?/ и излезе…

Заминах и аз. На печалба, все пак.

Вечерта в каютата идват поляците и почват да ми броят рубли. Защо? Ми – комисионна, свързал съм ги с полезни хора…

Ама аз съм социалистически българин, с идеи и идейност в главата – не вземам така пари.

Добре, де – какво искам?

„Сетих се, че имах куп купони за кораба. С които може да вземеш само коктейли или глупави сувенири. А ми трябваха рубли – на другия ден щяхме да сме в Сочи, после Ялта, Одеса… Нещо за синовете, нещо за жената…

Единият взе купоните, изчезна и се върна с пари. Аз преди това бях питал учтиво корабни служители за обмяна, ама – не, не можело…

Извадиха коняци с черен етикет – „Наполеон“ и „Франклин“. Тогава за пръв път разбрах че имало тоя – втория, пък първия теоретично го знаех.

Извадихме и ние – „Плиска“ и „Слънчев бряг“, наричан „Слънчев удар“.

И я почнахме. Интересното беше, че поляците набиваха нашите питиета, а ние коняците. Който каквото си няма…

После…

Ама то са други истории. Има време…