Ако се повдигна на пръсти, почти ще мога да видя през малкото прозорче, тип корабно, заплющалата стихия навън. Капките се пльосват някак сърдито по стъклото и бързо се сливат в широка вадичка по острия край на прозореца. В малкото кафене няколко съселяни коментират дъжда, сушата допреди малко и местната управа. Ламариненият покрив отмерва сърцето на бурята и ми напомня смътно позната мелодия. Носът ми е почти залепен за прозорчето, което, като криво огледало, отразява селския път, божура в отсрещния двор като голямо червено сърце. Клати го, клати го вятърът, уж голямо, а всеки момент ще се прекърши, аха да падне и да се разбие на хиляди листенца. Порой. Няколко капки се отцеждат от къдриците над ухото ми , плъзват по него и мокра тръпка пролазва през мен. Очите ми потъват във вадата и ме пренасят на един таван, един следобед, в една друга буря. Прозорецът пак барабанеше, Куин ридаеха в душите ни – МАМААА!, тръпчив дим от трева, две бири на половина, мирис на страст, четири очи, вперени ...