Учителската работа е сериозна дейност, което не означава, че е погребална. Макар някои да се опитват да я превръщат в траурна церемония…
Аз винаги съм смятал, че не може да се учи непрекъснато – трябва и разтоварване. Да, пилот на изстребител, шофьор на такси, полицай на пътя – трябва да са постоянно нащрек.
Но децата – те имат нужда от малко разтоварване.
Затова имах своя система – пет минути /плюс-минус, математиката при мен не вирее/ усилена работа, изречение – две за разтоварване, минаване на следващата мисъл…
Важното е да контролираш класа и не позволяваш разтоварването да се превърне в цирково представление.
А и с колегите понякога е нужно нещо разтоварващо. За да не се вземат насериозно. Което е смърт за мисловния труд и начало на мумифицирането.
Та един ден рекох да обогатя кабинета си – с полза за мен. Отидох до една фирма, срещнах се с бивша ученичка, огледах компютърните столове и си купих най-удобния. Едно 25% от заплатата…
Ама удобен…
Няма да чакам благоволението на директора, който насочваше парите по свое усмотрение – за това-онова, за кабинета си, за апартамента, за оградата на селската си къща…
Поръчах на другия ден да занесат стола в училището. И, разбира се – още първата лелка ме информира, че съм получил страхотен стол, а всички даскали се струпали да зяпат и завиждат. Защото на него бяха написали – „за кабинета, от директора“…
Ма, що така? Ма, що тоя?
Среща ме първа една цъкаща колежка. Иванова ли, Петрова ли… Да я наречем Петрова.
- Отде ти е тоя стол?
- Ами – викам скромно – директорът решил да награди най-добрите учители. И почнал от мен, разбира се…
Жената позеленя:
- Ще отида да го питам…
- А, не бързай! Тия столове най-напред са за мъжете…
Чак подскочи:
- Как така?
- Ами… - навеждам скромно очи – Видиш ли, ако не знаеш – мъжете имаме едни органи, дето не е хубаво да се притискат в шперплата на стола, та затова…
Жената отлетя. Аз отидох в кабинета на директора, почуках и заслушах речетатива й за заслугите й, за постиженията, за сексизма, дего го видяла…
Оня не можеше и дума да каже, но ме видя и – въпреки че беше математик, загря. Нов номер…
Обеща й следващият стол да е за нея…
Е, после се разбра всичко – ами как да се сдържа и не разправям навред…
А столът си беше с мен до пенсионирането. И си го прибрах.
Виж, дали са купували столове за останалите – не зная.
А на органите им е удобно и днес…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados