От страховете ми ме избави, Господи, с враговете си ще се справя!

Градът разпиля улиците си в късния следобед, разпростря ги като огромни пипала, измъкна ги от сенките между сградите, провря ги под мостове и подлези, пролази по надлезите, плъзна ги по бистра и магазини. Напълни ги с народ. Тълпа многоцветна, многоезична, забързана или едва тътреща крака по нагретия асфалт, мърмореща, викаща, крещяща или стиснала злобно устни, мълчаща. Нервните клаксони на прелитащите автомобили се смесваха със звука от влачещите се подметки и уморени крачки и целият този шум идеше да покаже, че наближава вечерта, а с нея отмората и забавленията след напрегнатия ден. Откъм реката подухваше едва, колкото да напомни, че е сезонът на жегите, ветрецът се провираше под роклите на момичетата, близваше с език нагорещените им бедра и с кикот просвирваше зад ъгъла, стаяваше се  под сладоледаджийската количка, откъдето наблюдаваше сластната им походка върху десет сантиметрови токчета. 

   Кръстев бързаше към дома си. Бе зарязал служебната кола в гаража, задръстванията и напрежението в офиса му идваха в повече, имаше нужда от малко разходка и размисъл. Пресече на червено извън зоната за пешеходци. Изпищяха гуми току до него и натруфена лигла от черен джип му се развика и показа среден пръст, споменавайки майка му, но той само махна с ръка и отмина. Продължи да върви, не виждайки нищо около себе си. Днес сутринта получи странно писмо. На бюрото му имаше плик, надписан с неговото име. Когато го отвори, прочете: “Страх ли те е? Идвам за теб!” Подпис, естествено, нямаше. Повика охраната, прегледаха камерите – нищо. Никъде не се виждаше кой го е доставил. Дойдоха от полицията, разпитаха хората от куриерската служба. Всички вдигаха рамене в учудване. С пощата за 12 етаж се занимаваше единствено и само Стамов, началник отделите, негов приятел и съратник, дясна ръка, доверен човек. Следователят задаваше рутинните си въпроси, взирайки се късогледо в черно тефтерче, като че ли ги четеше от там, а Кръстев нервно измерваше разстоянието по диагонал от плътно затворените прозорци до заседателната маса. Зеленото ù сукно му приличаше на футболен терен, а те тримата - на неудачни треньори, обсъждайки тактиката за съботното дерби, което можеше и да не се състои.

- Имате ли врагове? – питаше следовател Максимов и олисялото му теме се оглеждаше суетно в стъклото, за да установи, че кръгчето блестяща, по бебешки розова кожа на главата му, се е уголемило с почти сантиметър през изминалата нощ.

- Отношенията ви със служителите? – не спираше да изрежда той.

- Жени, любовници?

- Ревниви съпрузи?

- Наследства?

- Длъжници?

- …?

   Воден по тоя начин, разпитът щеше да откара до следобед, а имаше толкова много ангажименти Кръстев, та се чудеше как да се отърве от досадното полицейско присъствие. С отговорите на въпросите се зае Стамов. Умело лавираше, усмихнато отбиваше атаките на любознателния следовател, хитро го препращаше ту към конкуренцията, ту към групировки от подземния свят, ту към неизвестен хотел в Малибу. Все едно беше какво ще каже, никой нямаше да се занимава да проверява. Когато решиха, че са се позабавлявали достатъчно, Максимов  прочисти гърлото си и след неуспешен опит да изкрънка разрешение да запали, извади смачкано пакетче дъвки:

- Значи, назначаваме ви охрана. Денонощна. До разясняване и приключване на случая.

   С чувство за раздразнение и обида към двамата, разтвори опаковката и протегна с предложение ръка към тях. Последва отказ, той вдигна рамене и сдъвка с отвращение  ароматизираното драже. Ядът му се засилваше и от  надменното им, арогантно и зле прикрито зад маска на студена любезност държание. Презираше тая новоизлюпена каста от богаташчета- бизнесмени, върху чиито спортни тела изисканите костюми на Армани стояха толкова нелепо, колкото и тракийска носия върху Уелската принцеса. Мразеше ги и заради разкошния кабинет със звукоизолирани стъкла, меката мебел и масата – футболен терен. С омерзение си помисли за собствения си тесен, неуютен и боядисан в залязващо-жълто офис, сякаш нарочно поставен до тоалетните на втория етаж, за да му напомня мястото му в служебната йерархия. Но, мислеше си днес сутринта, потривайки доволно ръце, пенсионирането ми вече чука на вратата, три дни остават само и после майната ви на всички, ще се оттегля в хижата на брега на реката, ще ловя риба по цял ден и ще се наливам до насита с бира... И тогава се получи сигналът за заплахата за покушение над Кръстев. Лично шефът настоя той да посети приятелчето му, с изричното указание: “Протекция на всяка цена! Важен бизнесмен, дава работа на една трета от населението на града, представител на мощна финансова групировка, предстоящ кандидат  за кметските избори!…”

   В сянката на кестените Кръстев се чувстваше ако не в безопасност, поне охладен от огъня, който го изгаряше отвътре. На няколко крачки зад него го следваха гардовете му. Афганец - ветеран от Русия и едно наше момче, от баретите. Изпитани бойци, лоялни. С периферията на окото си зърна и двойката полицаи на тротоара вляво от градинката, от другата страна също крачеше униформен. Веднъж да стигнеше до дома си. Всъщност той не бе толкова изплашен от анонимката. Просто му се случваше за пръв път и това го вбесяваше. Досега винаги бе успявал, макар и на сцената на най-важните събития, да остава встрани от прожекторите, и това му носеше спокойствие и увереност, но днес, когато усещаше нечие внимание върху себе си, започна да изпитва тревога. Някакво неясно предчувствие за опасност бе свило стомаха му на топка, цял ден му се гадеше, не бе хапнал нищо. Все му се струваше, че някой от отсрещната сграда го дебне, привиждаха му се отблясъците на снайперова пушка, чуваше неясни шумове, ослушваше се за стъпки зад вратата, а звъннеше ли телефонът, подскачаше и се успокояваше едва когато секретарката му поклащаше отрицателно глава: “Не е за теб”

   Бързо се бе изкачил в йерархията до мястото, на което се намираше, а сякаш вчера започна от нулата. Роден в малко по-спокойни, но отрасъл в бурни и непрекъснато променящи се времена, вроденият му инстинкт и придобитите от спорта навици на победител го направиха безжалостен боец на улицата. В условията на анархията в държава, разкъсвана от противоречия и предателства, той бързо се ориентира към единственото полезно за себе си – пазенето на собствен интерес и налагане на своята над чуждата воля. В отшумялото време на явни рекети успя да забогатее и да събере и организира малка по структура, но добре въоръжена и обучена  армия, като обедини всички около единствения бог, на който се кланяше – парите. Бе достатъчно умен, за да седи в сянка и да не си цапа ръцете и не допускаше издънки. Учеше се от светилата на мафиотската история, често се затваряше в стаята си с любимите си филми “Кръстника” и “Белязания”. От реалните личности, оставили ярки следи в криминалните досиета, говореше с респект за Джон Дилинджър, но дълбоко в съзнанието си се прекланяше единствено и само на себе си.  За да угоди на авантюристичната си натура, дори тайно напусна страната и взе участие в боеве в няколко от горещите точки на планетата. Умен и находчив, жесток и безмилостен бе Григор Кръстев. Бе властен, самовлюбен и не прощаваше грешки. От години името му всяваше смущение и респект в обществото и се мълвяха какви ли не истории. Говореше се, че е набъркан в стотици престъпни афери, държи трафика за наркотици и оръжие през северната граница, върти  милиони долари от хазарт и проституция, но това само под сурдинка. До днес никой не бе повдигал обвинения или представял доказателства срещу него. Кръстев не бе стъпвал в съда дори като свидетел за пътно транспортно произшествие, а досието му бе чисто като сълза. След като правителството разреши да се извадят на светло и узаконят капиталите, за да се обложат с данъци, той купи и съживи три завода, бензиностанции и автопаркове, спонсорираше младежки и културни мероприятия, местната полиция, болницата. В закъсалата,  изтощена, бездиханна пустиня, в която се превръщаше окрадената и разкъсвана държавица, всеки новопостъпил лев бе добре дошъл в хазната, а той бе почтен данъкоплатец. Вече. И сега сполучливо се намъкваше в кожата и на добър гражданин и самарянин. По негов проект започна строителство на нов храм и на музей на загиналите през войните.

   Усмихна се неволно. Срещаха го хора, разпознаваха го, кимаха му любезно с глава, поздравяваха го. И от това той крачеше по-изправен, с по-ведър поглед и неусетно  грижите от изминалия ден останаха на заден план. Харесваше тая част от живота си през последните няколко години и настоящето, а за бъдещето, което се очертаваше повече от добро, имаше планове. Сериозни, добре обмислени планове.

   Наближи разширение, където паркът се разделяше от три алеи, водещи към съседните улици, до неголяма  каменна чешма, с формата на полугола девойка със  стомна. Момиченце на три-четири години си играеше в цветната леха с няколко балона, сини и розови, а възрастен мъж с протрит потник и парцалив панталон жадно пиеше, положил длани под струята. Човекът шумно мляскаше и с нескрито задоволство се радваше на живителната течност. Когато се насити, се изправи и плисна с шепи върху лицето си. После още веднъж, и още веднъж, пръхтейки от удоволствие. Кръстев се загледа в стареца. Водата, която обливаше слабоватото, но жилаво тяло, попиваше сякаш в него и капка не се стичаше на земята. Проникналите между клоните слънчеви лъчи хвърляха искрящи отражения, в чиито проблясъци танцуваха разноцветни пръски. Образува се малка дъга. Момиченцето изтърва балоните, изпляска с ръчици и с писък се завтече след тях. Те  полетяха и докоснаха дъгата, получи се невероятна картинна феерия от цветове и блясък, момичето със стомната помръдна и се усмихна. Сетне бавно и грациозно слезе и нозете ù докоснаха тревата. Камъкът бе оживял пред очите му и се бе превърнал в човек. Жив, дишащ, изпълнен с желания и копнежи. Докосна го. Невярващ разтри очи, но усети дъха ù, аромата ù, допира. Детето весело прихна и смехът му се понесе ведно с птичите песни над смълчаният парк. Притича до него, дръпна го за ръкава, завъртя се и с подскоци затанцува, канейки го да стори същото. Каменната красавица притвори клепки и разтърси глава по един особено див и чаровен начин, при което дългата ù коса се завъртя в кръг около тялото ù, а краищата ù го докоснаха. Музика зазвуча откъм чешмата. Старецът разтягаше стара хармоника и пръстите му лудо тичаха по клавишите. Свиреше непозната,  но някак близка и привличаща го като с магия мелодия; не разбра как тя го грабна и за ужас на изумените гардове, го въвлече в танца. Кръстев не знаеше стъпките и движенията на този танц, но го водеше ритъмът. Отривист и забързан, едновременно с това загадъчно нежен и успокояващ. Отдаде му се. Притвори очи,  отпусна се и съвсем забрави страховете си. И усети, че се чувства добре в тая компания. Мислите го напускаха, изтерзаното му съзнание се освобождаваше от напрежението, чувството му за самосъхранение се въртеше в транс заедно с него, той се смееше, радваше и крещеше... Небето надзърташе сред короните на дърветата със синьото на окото си и се усмихваше, а ветрецът, напуснал уютното си скривалище зад ъгъла, се бе проврял сред кестените захласнат и подръпваше немирно листата.

- Това е работа на Карамелите, – достигна внезапно до него гласът на Стамов – мамка им и копелета. Трябваше да ги довършим още миналата година, когато ги барнахме на митницата с оня петрол, ама ти не, та не…

- Не! Не може да са те! Имаме уговорка с тях! – упорстваше Кръстев, - Карамела е човек на думата!

- Не може да им се вярва! – не спираше да го надъхва Стамов. – Убий змията, докато е малка, е казано!

- Те ще си останат малки, а и си плащат. Ако си надигнат главата, ще ги смажем. А ти престани с предположенията си и по-добре разпитай всички – от охраната до чистачката в коридора. Отново!

- Направих го вече. Всички са верни хора, знаеш го. Но пак ще го направя… Какво мислиш за китайците? Те настъпват все повече.

- Разбрал съм се с тях, тук работа нямат. Само доставят стоката, плаща им се и чупката!

- А арабите? Руснаците?

- Руснаците държат арабите, а с тях връзката ми е желязна! Все наши момчета, от мисиите, афганци, точни са.

   Въпроси, въпроси, въпроси! И все без отговор, или с милион възможни.

Тръсна глава, като пиян се чувстваше, музиката на стария хармонист го пленяваше все повече, пот се стичаше по тялото му. Сакото му отдавна лежеше на земята. Наведе се и пи. Дълго и жадно. Подложи глава под чучура, а си мислеше за момичето,  за сластните извивки на гръдта ù и предизвикващите похот движения на тялото. И колкото повече отрезняваше под ледените струи, толкова повече го обхващаше непреодолимо желание да го сграбчи и още тук, на тревата да го обладае. Пристъпи към девойката. Посегна и я хвана за ръката, но тя се отскубна и с кикот побягна. Бързо я застигна и я взе в обятията си. Тя рязко вдигна глава и с неподозирана сила го отблъсна. Погледна го в очите и внезапно го побиха тръпки. От очните ù кухини го гледаха втрещено два яркочервени въглена. Извика и се опита да се отдръпне, но погледът ù го последва, настигна го и проникна в черепа му, гореше го, парализираше съзнанието, плъзна се надолу и стисна гласните му струни. Задъха се, а после ръцете ù сами обвиха врата му, главата ù доближи неговата и устните ù нежно докоснаха ухото му. Прошепна нещо. Обезумя от ужас и потърси с очи гардовете. Те бяха разхлабили връзките, разкопчали ризите и се пръскаха с вода, заливайки се от смях. Изведнъж непознатата започна да се вкаменява и се превърна в статуя на зъл демон с копие, с което се целеше право в сърцето му. Задушаваше се, въздухът все по-трудно проникваше в дробовете му, а в съзнанието му ехтяха думите ù:  “Страхуваш ли се?“

Сенките на дърветата изведнъж оредяха. Слънцето някак бе разместило клоните им и се бе настанило там, а от близостта му те започнаха да тлеят, запалиха се, заизвиваха се в неистов гърч и с пращене протегнаха грозни пръсти към гърлото му. Вятърът злокобно заничаше в умиращите му зеници, припявайки: “Страхуваш ли се?”

С усилие на волята си пристъпи назад, успя да отблъсне демона точно в мига, когато щеше да полети острието. Каменният обелиск политна назад и падна, разпилявайки се на прах. Вятърът я сграбчи и извая вихрушка, която се завъртя, полетя из парка, помитайки дървета и цветя със себе си. Притъмня. Слънцето се скри зад облак. Старецът смени мелодията, позна я веднага. Бе от филма  The Godfather Finale. Предсмъртният вой на тромпета сграбчи сърцето му и го стисна в жестоките си пръсти.  И в този миг пред очите му се появи картината на онова афганистанско селце, което унищожиха, и малкото момиче, което намериха скрито в яма, пълна с трупове. То трепереше под камъните при разлагащите се тела и умря миг преди да натисне спусъка, с разцепен от удара в скалата зад нея череп. Очите му до последно го гледаха, дори и след като бе вече мъртво. Страшната гледка на окървавеното му лице години наред го преследваше, а нощем се будеше с писък.

   Залитайки от внезапно обзелата го слабост, пристъпи, виеше му се свят, свлече се на колене и опита да достигне телефона в сакото си. Старецът изви неочаквано към него глава, но това не бе вече старият музикант, а Кръстника. Той извади олигавената пура от устата си, и плю с презрение: “Страхливец!”

   Кръстев отскочи назад. Тренираното му тяло се поддаде на инстинкта му, съживи и останалата част от него, която искаше да живее, обърна се светкавично и като насън хукна през  зелената площ. До апартамента му имаше няколкостотин метра, трябваше да стигне. На всяка цена трябваше да стигне! Не вярваше на нищо от това, което му се случи, здравият разум го укоряваше, че позволи на някакви непознати пориви, нейде отвътре, от душата му, да надделеят и вземат власт, превръщайки го в безмозъчно мекотело, поддало се на глупава хипноза. Изплуваха ония тъмни сенки от миналото, за които никой не знаеше, за които и сам не искаше да си спомня, сочеха го с пръст и го наричаха престъпник и убиец, но баста! Това вече мина! Той бе отново Кръстев. Победителят!

   Тичаше и се мъчеше да си припомни подробности от деня, безсилието, което чувстваше и сега започна да тегне и налива олово в краката му, пред погледа му минаваха като на кино епизоди от последните часове. Видя инспектора от полицията -  смърдящ на тютюн отвратителен бюрократ с пожълтели от никотина пръсти и вечен наркотичен глад в очите, ръката му с дражето дъвка...

   Възможно ли е да е отровен?

   Днес дори кафе не бе пил. Не! Пи, само едно, приготви му го Лили, секретарката.          

   Господи! И до нея ли са стигнали. Как не се сети!

  - Отровен си! - викаше в него страхът, - отровен!

  - Не ме послуша! - кънтеше съвсем отблизо гласът на Стамов. - Карамела трябваше да изгние досега! Карамелите са виновни, помни ми думата!

    Мракът се спусна внезапно над града, уличните лампи не го очакваха, премигнаха от изненада и с мързеливо пукане запалиха релетата. Мъждивата им светлина мигом привлече купища нощни пеперуди и бръмбари, които с отвратително бръмчене ги нападнаха. Тичаше и чуваше зад себе си задъханите стъпки на гардовете, пресече  оживена част на улицата, разблъска хората, след него се разнесоха викове, псувни, но той тичаше. Най-сетне сви към крайбрежната, където сред липи и кестени, зад двуметров зид се намираше убежището му. Бетониран, вграден в ската шкаф, подсилен със стоманени стени, аларми, камери за наблюдение, климатици и провизии за половин година. Там щеше да потърси спокойствие от нападналите го мисли и привидения. Кой, по дяволите, го преследваше! Кой нещастник желаеше смъртта му. Кой!? Мислеше, че всичко е в миналото, забравено и заличено. За досието си бе сигурен, а живи след себе си не бе оставял. Кой, мамка му, го гонеше невидим и зъл, кой? Кой?... Кой?

  Откъм Дунав прозвуча корабна сирена, подвикна боцман, сменяха вахта. От ресторанта на кея звучеше музика и лека мъглица полазваше по улиците. И тогава на ъгъла мерна силует. Спря и затаи дъх. Вслуша се в бумтежа на пулса си. Изпита онова позабравено чувство на дивеч и преследвач, само дето този път бе от другата страна на цевта. Непознатият бе притихнал в очакване, скрит в сенките. Но той знаеше как да се изплъзне. Гардовете се мъчеха с павираното нанагорнище през една пресечка. Нямаше време да чака. Шампионът по бягане бе и отличен боец. Прокрадна се на отсрещния тротоар, изчака да се зададе отдолу кола, и когато фаровете ù разкъсаха тъмнината и осветиха ъгъла, зад който дебнеше килърът и го заслепиха, се втурна с изваден пистолет. Изрева мощно и се хвърли там, където очакваше да стои слисаният му нападател. Нямаше никой. Колата отмина, а ехото от клаксона ù отекна в околните сгради. Избърса с опакото на дланта потта от челото си. За миг затвори очи, насили се да успокои дишането, вдъхна дълбоко. Закашля се, не се получи. Сърцето му биеше до пръсване и нищо не можеше да успокои лудия му ритъм. Внимателно, стъпка по стъпка, закрачи към входната врата. Постави трепереща длан на дисплея за разпознаване и с облекчение дочу изщракването на електронното резе. Още веднъж се огледа. Улицата бе пуста. Бързо се провря в пролуката и едва когато тежката порта хлопна зад него, опря гръб на каменния зид. Чума и Кокос, двата ротвайлера, се плъзнаха като зловещи привидения и го посрещнаха скимтейки. Потупа поощрително  лъскавите им, топли вратове. Остави се да близнат ръката му. Съпровождан от най-верните си приятели, закрачи по-уверено към входа. И тогава изведнъж отгоре му се стовари небето. Без трясък, без гръм. Тихо и мълчаливо, с цялата си невидима мощ го повали на земята. Строполи се без звук. Лумнаха пламъци в главата му, менгеме стисна черепа му в болезнена захапка. “Издебна ме, мамка му” мина хладнокръвно през ума му. Оставаше учудващо ясен и трезв. Не видя проблясъка на изстрела, не чу гръм, кучетата не усетиха нищо. Откъде ли стреляха? Усети как бавно изстива, нагрятата земя вече не го топли, а странно го привлича надолу, към себе си. Разкъсващата болка в главата му го бе парализирала, тялото му се бе сгърчило, не можеше да помръдне. Телефонът в джоба му настойчиво звънеше, пред портата спря кола, чуха се гласове. Фаровете се провряха през цепнатината на прага, заопипваха земята. Очите му, широко отворени, губеха от блясъка си, устните му разкривени в странна усмивка едва помръдваха, мъчеше се да извика, но шепотът му не достигаше и до самия него. Кучетата се суетяха наоколо тревожно, не подушваха кръв, но не им харесваше новата игра на господаря им, който се валяше безпомощен в прахта. На фона на обсипания със звезди небосвод се мярна фигура, някой от хората му се мъчеше да се прескочи зида.

И в този момент долови нечие присъствие. Някой застана над него, надвеси се, усети леден дъх в ухото си и кръвта му се смрази от ужас:

- Дойдох за теб! Трийсет и осем години те чакам. Време ти е!

Последно до слуха му достигна отчаяният вой на Чума и Кокос, а широко отворените му, невиждащи очи, отнесоха със себе си виденията за каменното момиче и стареца с акордеона.

20.03.2010.

 Румен Романов