Страх
Три и половина през нощта! Беше късно, но момичето не спеше! Високата температура изгаряше тялото и! Момичето се чувстваше изморено и отпаднало, но незнайно защо, не можеше да заспи! Незнайно ли? Напротив, тя знаеше, чувстваше непоносима болка, но не бе физическа, а душевна! Виялис, така се казваше момичето, бе положило глава на меката възглавница и гледаше как светлините се гонеха по тавана! Тя притисна силно плюшеното мече към себе си! В този момент една ледено студена сълза се стече по горещото и лице! Момичето стана от леглото, избърса лицето си и си обеща да не плаче, та нали трябва да бъде силна, както и казваха всички! Отиде до прозореца! Открехна го леко и седна на шкафчето до него! Макар че бе тъмно, тя видя, че навън вали! Протегна ръката си да усети дъжда, но той не бе онзи топъл летен дъжд, а бе доста студен! Още една сълза се стече по лицето и! Сълзата отново бе така ледено студена, като първата! Виялис погледна ръцете си, видя бинта, с който бе превързана една от тях! Спомни си как се бе сдобила с него, но вече нямаше значение... нищо нямаше значение! Усети как сърцето и се бе превърнало в буца лед, то бе студено също като летния дъжд и като сълзите и! Не знаеше какво точно става с нея, но я беше страх! Сега на мястото на доброто, весело, жизнерадостно дете, стоеше едно студено и безчувствено същество! Виялис стана и отиде до стаята на майка си, но от там се чуваше единствено плач! Реши да не влиза, а така и се искаше да каже ''мамо, всичко ще се оправи'', ''пак ще сме щастливи''! Но я беше страх, беше я страх от неизвестното, ами ако нещата не се оправеха, какво щеше да стане тогава! Момичето се върна отново в стаята си, седна отново на шкафчето до прозореца! Сложи ръцете си върху лицето и заплака! Ледените сълзи за трети пореден път се стекоха по горещото и лице! Надигна глава и погледна семейната снимка! Спомни си за миналата Коледа! Огънят в камината гореше, а светлинките по елхата светеха силно! Виялис отвори за секунда очи, но пак бързо ги затвори, защото се уплаши от тъмнината, а и и хареса спомена! Видя всички: майка си, брат си, баща си, а и самата нея! Тя бяха щастливи, радваха се, че са заедно! Момичето отново отвори очи, споменът отново изчезна! Погледна пак през прозореца, видя как капките дъжд се стичат по стъклото на прозореца! Виялис отново затвори очи, но се опита да види бъдещето! Този път обаче картината не бе така ясна като тази в миналото, но пък и бе съвсем различна! Огънят в камината не гореше, а лампичките по елхата едва-едва премигваха! Погледна към хората, но този път те не бяха същите! Видя брат си, себе си, но и едно малко момиченце, което не знаеше точно от къде се е появило! Но къде беше баща и... нямаше го! Телефонът извъня! Виалис отвори очи, погледна към часовника, бе четири и двадесет и три! Взе телефона и погледна екрана! ''Тати'', така пишеше там! Момичето отговори на обаждането:
- Да!
- Съжалявам, миличка! - бе отговорът от другата страна.
- И аз съжалявам! - каза тя и затвори телефона.
Виялис стана от шкафчето, затвори прозореца и отново легна в леглото! Прегърна сивото плюшено мече и каза:
- Ще се опитам да не мисля за това и да поспя малко!
След което тя затвори очи!