Глава 3

Йоан замахна, с намерението да удари музиканта, който стъпи напред, навлизайки грубо в личното пространство на нападателя. Сетне заби един удар под брадичката му, отмятайки главата му назад. Блъсна го през гърдите, докато Йоан все още не беше възстановил равновесието си.

– Полиция! – извика някой от зрителите.

Йоан падна на земята. От носа му се стичаше кръв. Стефан ми хвърли един поглед, сякаш измерваше нещо. Не знаех какво беше изражението на лицето му, но не ми се видя притеснен. Само… сякаш смяташе наум. Намръщих се, изнервена. Йоан се изправи от земята, докато Стефан не гледаше, и се поколеба.

Стефан се обърна към него отново.

– Айде, давай! – подвикна му музикантът. Йоан го гледаше гневен и дишаше тежко. После погледна към мен и засече светлокафявите си очи с мен. Аз отново се скрих зад гърба на Стефан, все още много изплашена. Сърцето ми тръбеше паника из тялото ми.

– Шибани цигани, шибана държава! – извика Йоан – кат искаш, бъди с него, тъпачка такава!

И той побягна, което ме накара да въздъхна и краката ми да омекнат след адреналина и тежкото бягане. Имах нужда да седна, затова се отпуснах на ръба на фонтана. Всички около нас гледаха, стъписани, и започнаха да се разотиват. Никой не се беше намесил, освен, разбира се, да извикат полиция, която изведнъж бе изчезнала и май нямаше и да се появи.

Стефан се обърна към мен и ме загледа с тъмните си очи.

– Добре ли си? – попита ме той.

– Не. Не съм – разстроена казах, очите ми бяха пълни със сълзи.

– Къде те боли? – той коленичи пред мен и огледа краката ми – ох…

Погледнах надолу, само за да видя, че каишките на токчетата ми бяха разранили краката ми. Не беше кой знае какво и от целия ужас не го бях усетила, но не изглеждаше приятно. Стефан вдигна очи към мен.

– Мога ли? – попита и внимателно хвана крака ми.

– Ъмм, да…

Той махна обувката ми и разгледа раната. Топлите му длани докосваха нежно крака ми и аз усетих как сърцето ми отново бумти в гърдите ми. Лицето ми най-вероятно бе вече мораво.

– Ще е добре да се почисти – каза ми музикантът и погледна и другия ми крак – тук също си се наранила.

– Ами, тичах дотук – казах.

Стефан се подсмихна.

– Жени… – промърмори си той и аз вдигнах една вежда. Изненадващо след това той ме вдигна на ръце, взе обувките ми – като се наведе с мен в ръце, което почти ме шашна – взе китарата си, метна я на гръб и тръгна през подлеза. Хората ни зяпваха, като минавахме, а аз се опитвах да не им обръщам внимание. За първи път през живота ми мъж ме носеше на някъде. Прекъснах нишката на мислите си, напомняйки си, че не ме носи принц на бял кон, а непознат музикант от ромски произход. Това далеч не беше като приказка.

Стефан ме занесе пред една аптека.

– Можеш да ме пуснеш, не съм си счупила краката – усетих, че казвам. Стефан ми се усмихна и бавно ме спусна на крака. Босите ми ходила докоснаха топлия асфалт.

– Сега ще дойда – увери ме той и влезе в аптеката. Аз загледах раните от токчетата – не изглеждаха много сериозни, но пък бяха най-сериозните рани, които бях получавала от токчета… или пък изобщо. Спрях да ги гледам, леко отвратена от гледката. Музикантът излезе от аптеката – носеше кислородна вода и йод, както и лепенки. Зяпнах.

– Откъде знаеш за такива неща? – попитах аз.

– Моля? – той вдигна вежда и аз преглътнах, притеснена от настойчивия поглед в очите му.

– Ъмм, няма значение.

Той се наведе над краката ми, почисти разранените места, и след това отново ме вдигна на ръце.

– Пусни ме… - казах му и той ме погледна.

– Сигурна ли си?

– Не, не ме пускай – бързо казах, изненадвайки самата себе си. Стефан се разсмя, отново показвайки чаровните си малки зъби. Лицето му беше гладко избръснато, забелязах разсеяно.

– Къде живееш? – попита ме музикантът – искаш ли да те закарам до дома ти?

– Ти… имаш кола?

– О, моля те, спри – каза той – изглежда ме мислиш за животно. Имам кола, да.

– А книжка?

– Имам.

– Откъде си я купил?

Той се разсмя.

– От едни братовчеди.

– Шегуваш ли се?

– Не, ни най-малко.

– Защо си си купил книжката?! Няма да се возя в колата ти!

-Колко трудно да е да караш една кола – засмя се той, а аз усетих как го зяпам с широко отворени очи, а той ме носи в неизвестна ми посока – не е голямата работа.

– Има си закон за движение по пътищата – изтъкнах аз.

– Ако го спазвам, ще се возиш ли в колата ми?

– Ти знаеш ли го, че да го спазваш? – настоях аз и в следващия момент осъзнах, че ми минаваше през главата да се кача в колата на непознат мъж, и то не какъв, ами… ами такъв! Стресната, си наложих да се взема в ръце и да се осъзная. Шегите бяха едно на ръка, но да се возя сама в кола с непознат може би не беше най-правилното решение, което можех да взема.

– Аз имам шофьор – казах, преди Стефан да успее да отговори на предишния ми въпрос – ще му се обадя и ще ме вземе. Благодаря за предложението, все пак.

– Няма проблеми – отвърна ми музикантът – взех ти и чантата. Обади се.

– Ооо.. – не бях дори осъзнала кога бях изоставила вниманието към чантата си. Извадих телефона и набрах номера на шофьора ми, за да го извикам да ме вземе. Казах му да ме вземе от НДК. Стефан ме спусна на крака и сложи лепенките на ранените места, след което ми подаде обувките ми. Обух ги, въпреки че ми се искаше да ме носи още, но си наложих да не се поддавам на моментните си чувства. Мъжът ме беше защитил и сега се прехласвах по него, но нямаше никакъв смисъл.

Изправих гръб, вдигнах брадичка и срещнах открито погледа в черните очи на музиканта. Той ми се усмихна.

– Благодаря ти, ще се оправя сама оттук – заявих.

– Нека те изпратя – предложи той – има само десетина минути до НДК.

– Да, ела с мен – казах и тръгнахме по Витошка. Вървях бавно, тъй като обувките малко ми убиваха, въпреки лепенките, а Стефан се съобразяваше с моята крачка. За няколко мига повървяхме в мълчание, преди музикантът да заговори с топлия си глас.

– Защо бягаше от онзи? – попита ме той.

– Той… той е гадже на една моя приятелка. Тоест, той е гаджето на най-добрата ми приятелка – заговорих с яд – и се опита да… искаше да е с мен. Каза, че ме обича.

– И ти побягна?

– Не разбираш ли, аз не го харесвам, той е гаджето на най-добрата ми приятелка! – ядосах се и хвърлих поглед на Стефан, който ми се усмихваше и ме наблюдаваше със замислен поглед в черните очи.

– Но все пак защо побягна от него? – настоя музикантът – той нарани ли те? Опита ли се да ти направи нещо?

– Ами… сграбчи ме за ръката – казах – и погледът в очите му ме уплаши.

– Че той си беше страшен. Не изглеждаше добре. Сигурна ли си, че не е… примерно… луд?

– Не знам. Мислиш, че е луд?

– На такъв ми се видя – мъжът устреми погледа си напред – виждал съм такъв поглед преди. Но човекът беше болен. Психично болен.

Замълчах, обмисляйки думите му и осъзнах, че най-вече това ме беше уплашило в Йоан. Не ми се беше видял напълно разумен, сякаш за миг бе обезумял от отговора ми. Той, все пак, ме беше преследвал чак до Сердика. Какво ли щях да правя, ако Стефан не се беше оказал там?!

– Стефане… - заговорих аз след кратък размисъл и музикантът ме погледна с любопитство.

– Да?

– Ти на колко си години?

Той се усмихна.

– На двадесет и седем – отвърна ми и аз усетих, че изненадана, съм вдигнала вежда.

– Не ти личат – отбелязах и се засмях – с две години си по-голям от мен.

Осъзнах, че сме стигнали до мястото, където шофьорът ми трябваше да ме вземе. Изведнъж нещо натежа в сърцето ми. Обърнах се към Стефан, който все така ведро ме гледаше, преметнал на едното си рамо калъфа с китарата. Топлият летен вятър разроши кичури от свободно пуснатата му черна коса. Виждах, че е гъста и дебела, блестеше на слънцето.

– Ти… всеки ден ли свириш на Сердика? – попитах аз.

– Да.

– Дори и утре, в неделя?

-Не, в неделя не – той се засмя – извинявай, без неделя.

– А защо не свириш в неделя?

– В неделя не се работи. – той сви рамене.

– Да, но можеш много пари да изкараш, ако свириш през почивните дни – осъзнах, че казвам, и се чудя на широката усмивка, която се появи на лицето му. Чух клаксон зад гърба си и се обърнах – видях, че шофьорът ми беше спрял колата близо до нас. Смъкна прозореца.

– Лилия, заповядайте – повика ме той. Може би и той си мислеше, че Стефан ме притеснява. Върнах вниманието си на музиканта.

– Ами тогава, като не работиш, какво ще правиш? – попитах, преди да успея да се спра. Черните очи заблестяха с особен блясък.

– Нямам планове.

– Искаш ли… да пием по едно кафе, например? – сърцето ми туптеше бясно.

– Да. Ще пием кафе – каза Стефан, все така усмихнат – сутринта ли?

– Ъмм, аз съм малко мързелива… тоест, ъмм… не знам кога ще стана…

– Добре тогава – Стефан се засмя кратко и сетне ми продиктува десет цифри. Първоначално не разбрах какво ми казва, след което осъзнах, че е телефонен номер. Измъкнах телефона си и го помолих да ми ги повтори.

– Ще ти звънна – казах, силно смутена.

– Ще чакам. Върви сега.

Преглътнах нервите си, помахах на Стефан, който все още ми се усмихваше широко, и се качих в колата. Шофьорът ми потегли и ми заговори нещо, на което не обърнах внимание. Гледах номера на Стефан на дисплея на телефона си. Нима щях да му се обадя, наистина? Нима бих отишла наистина на кафе с него?!

Стъписана, се прибрах вкъщи и се затворих в стаята си. Дълго време се взирах в телефонния номер. Спомних си как Стефан удари Йоан, само за да ме защити, без дори да ме познава и това ми се стори мило и джентълменско. Но пък доколко можех да бъда сигурна? Дори не знаех дали Стефан не мисли да ме добави в харема си от жени. Дори не знаех дали ромите имат много жени. Стъписана, хвърлих телефона на леглото си и отидох да си взема душ, прокуждайки фантазиите за тридневна ромска сватба от главата си. Не знаех нищо за ромите и не исках и да научавам. Нямах нужда от такива неща. И нямаше да отида на кафе с него, всъщност се ядосах, че го бях попитала. Не ме интересуваше, нямаше да го направя! Вярно, бях отчаяна от мъжете, но нямаше да направя такава глупост!

След като се изкъпах, си пуснах телевизия и се загледах, без да се фокусирам върху филма, който даваха. Лежах си на леглото и не виждах телевизора, когато осъзнах, че може би е време да си лягам. Спрях уреда, взех телефона си и го отключих, решена да прегледам социалните мрежи и после да си лягам да спя. Телефонът ми все още беше на номера на Стефан. Изкуших се да го изтрия, но вместо това го запаметих и излязох от приложението.

Сигурно Стефан имаше десет деца. Може би повече. И най-вероятно беше женен. И всичко това не беше никак моя работа! Ама никак!

Събудих се на другата сутрин в единадесет часа и сърцето ми прескочи един удар, преди да осъзная, че вчера бях решила да не се обаждам изобщо на Стефан. Той ми беше казал, че ще чака, но пък защо това да не беше лъжа? Какво ме интересуваше изобщо цялата история с него?

Бях заспала с грима си. Това никога не ми се случваше, за мен грижата за кожата на лицето беше от най-голяма важност, но с ужас си спомних, че вчера бях изкъпала тялото си, но бях забравила нощната ми грижа за лице. Ядосах се на себе си, защото вчера, докато се къпах, се чудех колко деца има Стефан и не можех да се съсредоточа над себе си. Направих си маска за лице, закусвах, взех си продължителна вана и след това се заех с косата си, опитвайки се да измисля какво да правя. Реших да се обадя на Деси и да се видя с нея.

Взех телефона и без да му мисля особено, ѝ се обадих. Приятелката ми вдигна мигновено, сякаш бе чакала да ѝ позвъня.

– Йоан ме напусна! – почти изкрещя тя, още преди да съм ѝ казала здрасти. Сърцето ми се сви.

– Идвам, миличка – казах, бързо се облякох и заповядах на шофьора ми да ме закара до квартирата на Деси в центъра. Не след дълго я прегръщах, а тя плачеше на рамото ми, даже хлипаше.

Галех я по кестенявата коса и се опитвах да я успокоя, но тя не спираше да плаче. Сърцето ѝ беше разбито. Не знаех напълно как се чувства, защото никога не бях обичала така, както тя обичаше Йоан. Нямаше какъв съвет да ѝ дам, освен да съм до нея и да я утешавам. Не посмях да ѝ кажа за поведението на Йоан от вчера, а той я беше зарязал, изтъквайки ѝ като причина, че не изпитвал към нея вече никакви чувства. Не ѝ беше дал други обяснения. След около два часа приятелката ми вече започна да идва на себе си.

Станах да ѝ дам да пие вода, а тя стоеше седнала на канапето в апартамента си и гледаше празно в една точка.

– Какво направих, Лили? – попита ме тя тихо – къде сбърках?

– Не, ти си прекрасна, Десислава – сурово ѝ казах – Йоан е глупак и не те заслужава.

– Не говори така за него… никога не съм обичала така! Никога! Имах планове… градях бъдеще с този човек – говореше тя, трескаво клатейки главата си с отчаяние.

– Той е жесток – усетих, че казвам, и приятелката ми отново се разплака. Прегърнах я, стискайки я силно в обятията си.

– Лили, ти си късметлийка – каза ми по едно време Деси, когато новата порция плач ѝ беше минала – ти не се интересуваш толкова от мъже. Сякаш си самодостатъчна. Не ти трябват такива жалки същества. Завиждам ти.

Заклатих глава, търсейки какво да ѝ кажа. Стиснах ръката ѝ.

После, без особено да го искам, се сетих за Стефан и прекрасния му глас, начинът, по който пееше и завладяваше въздуха с мелодията. И как ме защити пред побеснелия Йоан. Как ме носеше на ръце, защото имах две малки рани на краката, от тичане на токчета. Ала аз не се нуждаех от мъже, разбира се, Деси беше права. Изобщо не се нуждаех от мъже! Най-малкото от мъже, женени, с хиляда деца, независимо колко добре пееха.

По-късно към нас се присъедини и Рая, и набързо ѝ обясних какво се беше случило между Йоан и Деси. Рая се зае да се ядосва и дразни на Йоан, да говори на Деси мотивиращо и успокоително и Деси я слушаше с големи очи и надежда на лицето. Почувствах се излишна за момент и излязох на терасата на апартамента. Беше вече пет часа следобеда.

Измъкнах телефона от джоба на дънковите си панталонки. Отворих контактите си. Стигнах до буквата "С". Очите ми се фиксираха върху "Стефан". Стиснах зъби. Не се нуждаех от никакви мъже, но беше и хубаво да спазвам обещанията си. Сърцето ми се разтуптя, но въпреки това набрах номера.

След две позвънявания Стефан вдигна.

– Ало?

– Здравей, ъмм… аз съм, Лилия. Жената, която носеше вчера.

Тих топъл смях дойде от слушалката.

– Помня те, здравей.

– Извинявай, че не ти се обадих веднага, но имах проблем с една приятелка. Тоест, ъмм, с Десислава.

– Нейният приятел ли те харесваше?

– Да, точно така. Ами… сега тя е разстроена, той я е зарязал и я успокояваме.

– Да, разбира се, няма нужда да ми обясняваш – той отново се засмя, въпреки че аз не разбрах откъде идваше забавлението му. Сетне прочисти гърло – можем да отложим кафето, ако така желаеш.

Ако така желаех? Изненадана от особения избор на "възвишени" думи, усетих, че клатя глава.

– Не, нека не го отлагаме. Искам да кажа, може би ще се освободя до един час.

Изведнъж се сепнах. Бях си казала, че няма да ходя на кафе с него.

– Тоест, не, извинявай, Стефане. Няма да мога – казах бързо, сърцето ми започна да изтръпва – няма да можем да отидем на кафе.

– Ами добре, както кажеш.

Стиснах зъби. Какво, по дяволите, правех?! Рая се беше присъединила до мен на терасата, не я бях усетила – и ме гледаше съсредоточено, вдигнала вежди. Дръпнах телефона от лицето си.

– Какво има?

– Деси заспа – каза Рая и запали цигара – явно се е изморила от многото плачене. С кого говориш?

– Само секунда – върнах телефона до ухото си – там ли си, Стефане?

– Да, там съм си.

– Извинявай, но… - поколебах се, спомняйки си черните очи. Само едно кафене. Нищо нямаше да ми стане – всъщност… хайде да се срещнем в шест на Сердика, до фонтана?

Той отново се засмя.

– Добре, съгласен съм.

– Ами значи, до скоро – казах, изнервена, и бързо затворих телефона. Рая ме наблюдаваше със зелените си очи. Тя беше красива и червенокоса, с къса до раменете коса, която обикновено носеше къдрава. Приятелката ми ме загледа с подозрение.

– С мъж ли говореше? – попита ме тя.

Изчервих се, напълно унищожавайки шанса си да измисля някакво оправдание. Рая ме зяпна, напълно изненадана.

– Откъде го намери, какъв е, кога го срещна?! – ентусиазирана ми проговори тя. Часът бе пет и десет. Нямах много време преди шест.

– Сега трябва да вървя. Ще останеш с Деси, нали?

– Да, разбира се, но кажи ми, кой е той?

– Не е нищо сериозно. Просто ще пием кафе.