Страх от високо

    Михаил и Васил се срещнаха на разклона за местността, която се намираше на десетина километра от града.

- Здравей! - каза Михаил.

- Здравей! - отговори на поздрава Васил.

- Закъснях ли?

- Не, нали се разбрахме за осем!

Двамата приятели се усмихнаха и поеха по пътя, който водеше към хълма. Михаил беше опитен планинар. Всяка седмица организираше походи със свои приятели към различни места. Но бе решил да изведе сред природата затворения в себе си Васил. Нарочно не бе планувал излет с другарите си, за да може да бъдат само двамата. Денят бе слънчев и по всичко си личеше, че времето ще бъде с тях. Двамата си говориха за различни неща, обичайни за хора, които не се бяха виждали често. Вървяха бавно, но уверено напред.

- Да ти призная - каза Васил - малко се страхувам. Не съм ходил досега на такива места, а и ме е страх от високото. Как ще издържа на толкова много път? И като стигнем горе, дали няма да падна?

- Като гледам - отговори Михаил - Май не малко те е страх. Но аз съм с теб. Спокойно!

С всяка крачка напред, пътят ставаше все по-стръмен. Беше още рано и нямаше много хора. Чуваха се само птиците и шума на листата в боровата гора, която бе от двете страни на двамата приятели. Не след дълго мъжете спряха. Озоваха се на кръстопът. Пред тях имаше три големи пътеки.

- Тук трябва да избереш по кой път да тръгнеш - каза Михаил.

Васил разгледа пътеките и избра една от тях. Струваше му се, че е някак по-чиста и лесна за ходене. Михаил се усмихна и каза:

- Аз пък ще тръгна по тази. Не се страхувай. И трите пътеки водят към хълма. Ще стигнем по едно и също време. Все едно, че съм до теб.

Младите мъже се разделиха и всеки тръгна по пътеката, която бе избрал. Васил вървеше плахо и се оглеждаше при всяко изпукване на сухо клонче. Но колкото по-напред отиваше, толкова по-спокойно дишаше. Въздухът бе по-чист от този в града. Срещна възрастен мъж. Когато се разминаха старецът го поздрави. Васил се сепна. Не бе очаквал. В града никой никого не поздравяваше. Даже се цупеха, когато видят някого усмихнат. Младият мъж отговори на поздрава с широка усмивка. Това му бе дало още сила, за да продължи напред. След половин час стигна до пейка. Седна на нея. Това бе място, където можеше да погледне назад и да види колко път бе извървял. С нови сили, той стана от пейката и продължи по пътя. Нямаше ги вече бодливите храсти, които драскаха краката му. От двете страни се изправяха величествено борове, които шепнеха с листата си. Може би си говореха за странника, избягал от града. За това, как го е страх. И то страх за свободата си. Пътят не бе вече толкова стръмен. Васил вървеше с лекота. И всяки преодолян метър му даваше сила за още и още. Дори и не мислеше да спира. Не се страхуваше, че някой ще му направи забележка, какви са му крачките. Как изглежда. Или пък, защо е затворен в себе си. Нали те, хората го бяха направили такъв.

Върхът се виждаше и Васил имаше усещането, че с едно протягане на ръката си ще го докосне. След още час пътеката свърши, а пред младия мъж се разкри величествена гледка. Обърна се надясно, а там го чакаше Михаил. Усмихнат му подаде ръка и каза:

-Браво, Васко! Ето, видя ли? Стигна до върха.

- Да - отговори Михаил.

- Аз бях до теб. Пътеката, по която тръгнах е успоредна на твоята и те наблюдавах. Нали все пак си неопитен. При нужда да ти помогна. Но ти се справи. Сега страшно ли е на върха?

Васил се усмихна и каза:

- Тук е много по-добре отколкото долу. Но пак ме е страх. Сега се страхувам от това, как ще се върна при хората, след като вече съм дишал чистия въздух.

Приятелите се наслаждаваха на красивата гледка. Проблемите и тъгата бе някъде ниско долу. Там, в мъглата на отношения и разправии. В несподелена любов и неразбрано приятелство. И тъй като, все пак трябваше да слязат, за да работят, те си обещаха все по-често да излизат сред природата и да покоряват върхове.