Страхът ми ме подведе

Всяка нощ лягах сама... Сам-самичка в леглото си... Но знаех, че поне в съня си ще съм с теб... ще те прегръщам... ще те докосвам... Една нощ ти отново беше пред очите ми... докоснах те и в миг отскочих назад... Ти беше истински, беше вече мой... Вече не мечтаех за дългите нощи, а исках дните да са безкрайни, за да те имам до себе си... Животът ми се превърна във въртележка... не знаех какво да очаквам. Какво ще се случи, беше ме страх от скоростта, но това още повече ме настървяваше да съм твоя... Твоя и на никого другиго... без повод... без причина... просто да ти повтарям, че ме имаш... цялата...
Но той беше там... винаги до мен... водеше ме за ръка, както го е правил цял живот... Мразех го... Да... той... страхът... Хвърли прах в очите ми, обзе ума ми от мисли, непознати за мен досега и ме хвърли в бездната на съмнения и угризения. Един ден те видях, плачеше... Исках да ти кажа, че това не съм аз, че съм просто една кукла, водена от зъл кукловод... Протегнах ръка, за да изтрия сълзите ти, но се оказа, че ти пак си се превърнал в сън... просто спомен от изгубен миг... Отдръпна се от мен и ме погледна с презрение, сякаш ми казваше: "За каква се мислиш, че си позволи да ми изтрънеш сърцето? Нима хорските думи и лъжи струват повече от мен!?"... Прав беше... не бях достойна дори да се докосна до теб... за миг... същият този, в който те открих и загубих... Завинаги...