Денят се приближаваше към своя край. Топлата лятна вечер бавно се спускаше и обвиваше града с мекото си наметало. По това време улиците бяха пълни с хора, повечето от които бързаха да се приберат вкъщи след работа или пък правеха последни покупки, преди да се приберат при семействата си. Малко бяха тези, които все още стояха на работните си места и по една или друга причина продължаваха да вършат задълженията си. Някои оставаха по собствено желание, а други по принуда. Двамата сравнително възрастни мъже, които стояха почти един срещу друг на една от централните улици, бяха от вторите. Цял ден се бяха гледали и вече познаваха всеки детайл от лицата си. Единият беше малко по-млад, но това трудно се забелязваше през отдавна небръснатата му и неподдържана брада. Беше облечен в стари и прокъсани дрехи, а пред него имаше мазна и измачкана картонена кутия. Той беше обикновен градски просяк, който се опитваше да изкара нещо от жалостиви хора. В кутията му имаше само няколко монети, тъй като когато някой му подхвърлеше левче или два, той веднага ги пъхаше в старото си сако. А в джоба му вече имаше един съвсем не малък свитък банкноти. Той постоянно поглеждаше към другия човек и като че ли злобно промърморваше нещо, а очите му хвърляха гневни искри.
Другият човек беше по-различен. Той също беше стоял цял ден на едно място и пред него също имаше картонена кутия, но не приличаше на просяк. Изглеждаше добре поддържан, а дрехите му съвсем не бяха скъсани, макар и да не правеха впечатление на съвсем нови. А и погледът в очите му беше много по-различен. Той държеше голяма табела, на която имаше изписани някакви думи. Надписът гласеше:
Помогнете!!! Моето дете е много болно! Нуждае се от скъпо лечение в Германия! Остават му по-малко от два месеца живот, а аз нямам нужните пари! Моля ви, добри хора, помогнете кой с каквото може, за да живее моето дете! Благодаря!
Между редовете имаше снимка на болното дете. Човекът беше пристигнал рано сутринта, още по тъмно и цял ден беше стоял на това място, с надеждата да успее да събере част от необходимата сума. Не беше ял, нито беше пил нещо. Но нямаше друг избор. Трябваше да стои тук, тъй като това беше последният му шанс. Беше се наложило и да разпродаде всичко каквото можеше от домашното си имущество. След това беше опитал да подаде обяви в централните всекидневници, но там резултатът беше още по-плачевен. И в крайна сметка беше успял да събере само една съвсем малка част от необходимата сума. Затова и сега беше стигнал дотук - да проси пред хората и да се опитва да жертва всичко, което е възможно. Но всички тези усилия бяха нищо и той веднага би се разделил с целия свой оставащ живот, само ако знаеше, че това би задържало поне още един миг детето му на този свят. Нима би имало човек на перото, който да може да опише болката, която изпитва един баща, изправен пред смъртта на детето си?! Дали тази болка е по-малка от болката на майката?! Могат ли да се опишат чувствата, появяващи се пред прага на Рая?! Безбрежна тъга, отчаяние, тишина... Той беше луд. Не виждаше нищо около себе си. Хората бяха само едни цветни петна, които неясно защо се движеха. Нямаше звуци, нямаше светлина, нямаше живот... Едно дете умираше, а с него умираше и целият свят! О, миг! О, миг, поспри! Моля ти се, спри поне за малко!!!
Но времето продължаваше да лети, качено на предния капак на профучаващия наблизо мерцедес. Никой не спираше, никой не поглеждаше към човека и неговите страшни думи. Той отчаяно се опитваше да си поеме въздух, давещ се в човешкото безразличие. Или може би това беше част от човешкият страх. Страхът от непосилната истина, че светът съвсем не е толкова хубав, справедлив и щастлив. Че има и други светове, освен личният на всеки един човек. Колко беше нужно, за да спасиш човешки живот? Поне една монета. Защото капка по капка – вир става! Но да откъснеш капка доброта от себе си, за някои беше като да преместиш цялата Вселена.
Все пак имаше и други. Макар и много рядко, се срещаха и хора, които не обръщаха главата си в противоположната посока и без страх се спираха пред него и оставяха по нещо. Той ги гледаше с безмерна благодарност и едновременно с тъга. Чудеше се как би могъл да им се отблагодари? Повечето от хората, които се опитваха да му помогнат, не изглеждаха по-богати от него. И така беше навсякъде и при всичко. За съжаление тези, които можеха най-много да помогнат, най-трудно откъсваха богатството от сърцето си. Той се питаше защо това бе така и защо самият той го бе осъзнал едва сега, когато нещастието се бе спряло на неговия праг?
Денят вече почти си беше отишъл и трябваше да се прибира, а не беше успял да събере почти нищо. А и това проклето време закъде се беше разбързало така? Досега толкова години се бе влачило съвсем мудно, а сега денят беше отлетял като една-единствена секунда! Как щеше да се прибере вкъщи? Как щеше да срещне пълните със сълзи очи на съпругата си? А постоянно питащите и очакващи очи на детето си?..
Но нямаше избор. Трябваше да се примири с участта си, каквато и да бе тя. Той се наведе и започна да събира жалките подаяния от кутията. В този момент усети, че някаква едра фигура спря пред него. Една много позната фигура. Просякът, който бе стоял на отсрещната страна на улицата. Стоеше и го наблюдаваше, без да помръдне или да каже и дума. Отблизо изглеждаше още по-неприятно. Лицето му, дори и някога да е било като на останалите хора, сега изглеждаше грозно. Имаше нещо заплашително в неговото присъствие. Той продължи да прибира нещата си, опитвайки се да не издава притеснението и страха си. Сърцето му биеше учестено, а ръцете му потрепериха, докато вдигаше картонената кутия. Беше толкова далеч от дома си, сам в този огромен и пълен с неизвестности град, а този човек беше надвиснал като буреносен облак над него.
-Не знаеш ли, че това е моя територия?
Гласът на просяка беше спокоен, но звучеше странно и заплашително. Той преглътна. Не знаеше какво да отговори. Той хвърли бърз поглед наоколо. Имаше хора, които като че ли не им обръщаха внимание, но той се надяваше, че ако този го нападнеше, все щеше да се намери някой, който да му се притече на помощ или да извика полиция.
Но в следващият момент се случи нещо още по-непонятно. Страшният просяк изведнъж бръкна в джоба си и извади всички банкноти, които бе изкарал през този ден. После протегна ръката си и ги пусна в картонената му кутия, след което, без да каже нито дума повече, се обърна и потъна някъде в падащия мрак.

Copyright Adrian Bantchev 2002-2010