Новината обиколи селцето като гладна лисица кокошарник. Наелектризира страстите и събуди заспалите спомени. В селото рядко се случваха неща, за които си струва да се говори дълго, затова пък когато се случеха, дълго - дълго се говореше за тях.
Та една вечер, Пенчо Пощальона нахлу в кръчмата с новината, че някой е купил къщата на Митьо Гръбнака.
- Коя бе? Оная изгоряла съборетина? Кой луд се е решил на такава щура придобивка? - контрира новината Янко Сърбина.
- Май някакви англичани ли, шведи ли - почеса се по голото теме Мишо Магазинера.-
Братовчедите на Митьо са много доволни от сделката. Взели са цели десет бона.
- Ех, който си е роден с късмет, си е роден с късмет - въздъхна кръчмарят Пешо - Аз моята и за пет бондака бих я дал, хем може да се живее в нея, има и стени, и врати, и покрив, че и мебели тук - там.
- Сигур’ не сте разбрали нещо - намеси се и Ачо Пуяка - англичанин няма да вземе къща насред село. Брат ми нали работи като брокер в агенция, от него знам, че англичаните си търсят крайни къщи, искат да няма наблизо любопитни съседи, да могат да се мотаят голи из двора, да си пушат марихуана и да си поркат уискито на воля.
- Абе, може да не е англичанка, може да е американка, изглежда към четирсе, добре сложена, яка - изфъфли докато предъвкваше парче суджук Тошо Кметския. - ’Секи случай е жена с положение и кара голям, черен джип.
- А засукана ли е? Има ли къде да я хване човек? – Кьосето, вечният селски донжуан, предизвика бурен смях с въпросите си. На думи беше преспал с половината от женската половина на селото дето е под осемдесет, ама на практика си беше смотан и две думи на кръст не можеше да свърже, ако край него имаше жена, особено непозната.
- Ей, Кьосе, нали сте съседи, ти първи ще я проучиш, ние сме подир тебе - захилиха се мъжете.
- Ама тя как ще живее в тази къща? – затюхка се Кьосето - То там нищо няма.
- ’Ми покани я у вас да преспи - продължаваха да го подскокоросват мъжете.
- Ще я поканя, ще я нахраня, ще я приспя, хич не ме мислете мене - отвърна почти наперено Кьосето.
-Тя засега се е настанила в хотел в града - заобяснява Кметския - ще идва само да надзирава майсторите по ремонта. Зер то в тази дупка не може да се стои, камо ли да се спи.
- Колко години минаха от пожара? Май петнайсет? Тц- Тц, как лети времето… Пусти Митьо как му даде сърце да го стори.
Един през друг започнаха да си припомнят историята (а тя беше от тези, дето дълго се разказват и помнят)
Митьо Гръбнака беше единствения син на Павел и Магда Шопови – Павел беше зоотехник в кравефермата, жена му - медицинска сестра в здравната служба. На късни години се сдобиха с рожба и много трепереха над детето си. Магда изпадаше в ужас от всяко кихване на детето и все го мъкнеше по разни доктори в града.
Един от тях ѝ беше казал, че Митко има слаб гръбнак и като че оттам тръгна всичко. Не му даваха да тича с другите деца, да участва в ученически спортни състезания. Освободиха го от физическо.
Докато учеше в гимназията в града, Магда и Павел се редуваха да му носят багажа до квартирата и обратно като се прибираше към село. Порасна голям, а работа така и не си намери. „Аз с този слаб гръбнак. Не знам дали ще мога да се оправя с това”- оправдаваше самият Митко безделието си.
Магда и Павел безропотно го подкрепяха, докато накрая издъхнаха почти един след друг.
Когато остана сам, Митко беше на трийсет, вечно безработен и за да се издържа, разпродаде животинките в родния дом, покъщнината, дори дрехите на родителите си. Единственото, което му се отдаваше добре - беше пиенето.
Затова не му трябваше як гръбнак.
През вечер посещаваше кръчмата, мълчеше, наливаше се и слушаше какво си говорят другите, а като си прехвърлеше мярката, започваше да спори за щяло и нещяло. Ядосваше се, от очите му искри хвърчаха и като не ставаше на неговата, пляскаше с дланта на лявата ръка по свития юмрук на дясната, първо отдолу, после отгоре накрая по десния лакът.
Това беше неговият начин да покаже колко е ядосан на някого, а за кръчмаря беше знак да го изхвърли от кръчмата…
Един ден новината, че Митко е спечелил от тотото, зарадва и втрещи селото. Сумата беше джакпота от второ теглене и беше почти два милиона.
Селяните завиждаха, радваха се, някои дори започнаха да му се подмазват неприкрито.
Първом го посетиха трети братовчеди от Петрич, после най-добрият приятел на баща му от казармата, сестрата на кръстницата му и разни други близки и не толкова.
Естествено все с молби за спонсорство.
Всички свободни жени от селото започнаха да се навъртат около Митьо и да предлагат услуги от най-различно естество.
Гръбнака отговаряше уклончиво и обясняваше, че още не си е взел печалбата.
Посетиха го и едни биячи, изпратени от местен мафиот поради същата интимна мисъл, но с по-нетрадиционен начин на въздействие.
Два дни плю кръв и парченца от зъби, ходи до столицата при пластичен хирург, с уговорка в най-близко време да му репарират лицето.
В кръчмата пак се напи до козирката, черпи всички присъстващи, на зигзаг се прибра в къщи, а след няколко часа къщата му пламна и изгоря до основи.
Пожарната по традиция дойде късно и почти нямаше какво да се спасява. Сред руините
откриха някакви кости, не беше сигурно дали са на Митьо или на кучето му, но всички решиха че няма начин Митьо да е оцелял и след кратки препирни братовчедите организираха погребение на костите с достойна за уважение демонстрация на скръб.
После се разбра, че Митьо е изтеглил печалбата, но къде бяха парите – така и не се разбра. Останаха си с пръст в устата и изгорялата къща в наследство…
Все пак както се оказа, макар след цели петнайсет години, спечелиха от продажбата ѝ.
Милко Кьосето крачеше по шосето към родното си село и кроеше планове как да омае новата съседка. Нямаше да му е лесно. Това беше жена от класа - бедра като на Лепа брена - талия, бюст… Пък и се оказа, че е българка. След като пощальонът и Кметския се опитаха да контактуват с нея на развален английски, дамата се разкри на чист български и езиковата бариера пред местните ергени отпадна…
Мечтаеше си Кьосето, докато крачеше по напечения от слънцето асфалт.
Така му се пада, като изтърва автобуса и реши да трамбова пешком. Какво са там някакви си петнайсет километра. Колко пъти ги е вървял ехее. Да, ама тогава беше доста по-млад…
Иззад гърба му се приближи черен джип намали и спря… Вратата се отвори и нисък женски глас подхвърли повелително:
- Качвай се! Ще те хвърля до село.
Кьосето не можа да повярва на ушите си. Но изобщо не се замисли и се метна в колата. Няколко минути мълчаха.
- Рейса ли изтърва?
- Ъхъ - вътрешно се ядосваше на себе си Кьосето. Какво да я попита? С какви думи?
Жените открай време го плашеха. А тази… Каква жена! Не можеше да откъсне поглед от бедрата изпод късата червена пола. Каква копринена кожа… И лакирани нокти с яркочервен лак на пръстите. Устата му пресъхна, сърцето му се разтупка.
Така се беше почувствал някога като ученик в началното училище, когато зърна крайче от дантела да се подава изпод полата на учителката по математика.
- Направо е лудост да тръгнеш пеша в тази жега - загрижено отбеляза дамата-
- Ако ти стане нещо, ще си пукнеш тук за едното чудо.
- Ъхъ… „То вече ми стана ” Кьосето не откъсваше поглед от бедрото на дамата и унесено протегна ръка като да я погали… Забелязала жеста му, жената бръкна под жабката и му подаде бутилка с минерална вода.
- Вземи, разхлади се. Тя не е много студена, ама все е нещо… Пристигнахме.
Кьосето слезе, подаде ръка на жената, благодари за услугата и попита колко ще струва .
Жената се засмя и каза:
- Нищо не ми дължиш. Нали сме съседи. Все ще се намери с какво да ми се отплатиш.
- Ей сегичка ще ви донеса ябълки петровки. Много са вкусни. Кьосето тръгна към къщи с разтупкано сърце.
Жената влезе в двора и се насочи към работниците, които слагаха плочки в единия край …
Кьосето грабна една малка кошничка и я напълни с ябълки. Бързаше задъхано сякаш животът му зависеше от това…
След минута стоеше пред портата на съседната къща. Жената крещеше ядосано
на двамата работника:
- Казах пътеката да е широка 1.20 метра! Защо сте я направили по-широка? Не можете ли да смятате? Метър ли нямате?
- Ами тези плочки не могат да се режат - измънка единият -Трошат се, бе госпожа, и решихме...
- Не ти плащам да решаваш, а да изпълняваш! Ще се обадя на шефа ви още от утре да ви уволни! Смотаняци такива!
Дамата тропна с крак по току-що наредените плочки, тръсна глава и плясна с дланта на едната ръка по свития юмрук на другата, първо отдолу, после отгоре и след това по десния лакет...
Кьосето замръзна с отворена уста, изтърва кошницата и ябълките се затъркаляха по земята край него…
© Дочка Василева Todos los derechos reservados