Продължение на:  Любовни куплети

"Лека нощ, моя мила..."- нежният глас на Тони още звучеше в ушите ми на следващата сутрин, когато се приготвях за път. Бяхме се уговорили да се срещнем отново, в съседен на моя град. Вече не търсехме предтекста да пишем стихове заедно - бяхме написали всичко онова, което ни вълнуваше. Споменът от първото невероятно преживяване ни караше да искаме отново и отново да се видим, да изпитаме пак онази вихрушка от мисли, чувства и емоции, онази първична страст, разгоряла се в нас, пишейки нашите първи любовни куплети... Чувахме се по телефона всеки ден и когато Тони ми каза, че ще ходи по работа в града, съвсем наблизо, първата ми несъзнателна реакция бе да му отговоря: "Ще дойда при теб, да те видя..."

Беше средата на декември, първите плахи снежинки се бяха превърнали в гъста вихрушка от сняг, която покриваше земята. В такова време не ми се караше, а и малката ми спортна кола не бе все още пригодена за зимни условия - по вина единствено на моята немарливост като шофьор. С автобус до там беше около половин час, така че изчаках търпеливо, качих се и се обадих да ме чака на автогарата. Въпреки радостната тръпка от предстоящата ни среща, унесена в спомена за нежните му ласки при предишната и приятно затоплена от меката топлина в автобуса, задрямах. Събудих се чак когато автобусът спря, а усещането, че съм сънувала нещо приказно и невероятно красиво не ме оставяше... Слязох на заледената автогара, потръпвайки от хапещия студ, който ме сграбчи след уютната топлина в автобуса... Не ме чакаше никой... може би закъснява, а може би е зает... дори не знаех къде е отседнал, за да отида там... Студът ставаше все по-нетърпим и по-сковаващ, а на упоритите ми обаждания не отговаряше никой... Идеше ми да се разплача там, на студената и мръсна автогара, сред тълпата мръсни, неугледни и премръзнали хора... разочарованието ме обземаше все по-силно и по-силно, а всяка изминала минута ми се виждаше по-дълга и от час... Чувствах се не на мястото си, потропвах с крака, за да се стопля, а вътре в мен се зараждаше някакъв яд, който ми нашепваше да хвана първия автобус обратно и никога повече да не чуя, нито видя Тони. Това и щях да направя и тъкмо се отправих към билетното гише, когато някой изневиделица ме връхлетя и ме обгърна в нежна и силна прегръдка. Сърцето ми подскочи като лудо - в първия момент дори си помислих, че ме ограбват, но когато мъжът зарови лице в косата ми и ми прошепна: "Здравей, Деси... извинявай, че закъснях" осъзнах, че това е Тони, обърнах се и устните му се впиха право в моите - премръзнали и посинели от студ.

• - Ти си цялата лед! - удиви се той, държейки лицето ми между дланите си - Извинявай, че толкова закъснях - не прецених нито движението, а и не познавам града... Ще ми простиш ли?

Всъщност... знаеше, че съм му простила, знаеше, че и никога не бих му се сърдила... Затова ме поведе към колата, обгърнал раменете ми така, сякаш можеше да ми прехвърли цялата си топлина, сякаш искаше да ме защити от всичко - и от студа, и от празните погледи на хората, които се взираха в разплаканите ми очи... Знаеше, че в момента имам само едно желание - да останем двамата насаме, там, където нямаше никой да ни вижда, да ни чува и да ни смущава. По пътя почти не говорихме, аз все още бях премръзнала от чакането и макар в крайна сметка да беше пристигнал, все още изпитвах лек яд от факта, че ме е накарал да чакам толкова дълго. Тони ме разбираше  без думи - знаеше, че няма смисъл от дълги оправдания, обяснения, просто се чувстваше гузен и длъжен да заличи неприятното чувство у мен. Пристигнахме в малкото хотелче в покрайнините на града, а когато влязохме в стаята, свали палтото ми, отвори бутилка червено вино, настани ме в едно от креслата и помоли да го изчакам за момент. В банята се чу шум от вода, на тоалетката до мен стоеше телефонът му и малката зелена лампичка мигаше... Взех го - имаше 9 неотговорени обаждания - моите обаждания... Ето къде бил телефонът му, когато аз съм звъняла... Кошмар! Отпуснах глава назад, притворих очи и се помъчих да се отпусна. Топлината на виното бавно се разнасяше по мен и се сливаше с топлината на стаята. Важното е, че сега съм тук, сега съм с него... Усетих пак онзи приятен унес, както преди в автобуса... същото приятно усещане... Само че сега към него се прибави и допирът от две нежни ръце - без да усетя Тони се беше приближил и ръцете му галеха раменете ми, обгръщаха кръста ми, спускаха се по бедрата... Докосванията бяха толкова леки, нежни и приятни, че затворила очи, от мен се откъснаха пак онези така добре познати му стонове на удоволствие... Със същата нежност Тони се зае да сваля дрехите ми една подир друга, докато стигна до голата ми и все още студена кожа... Съблече и неговите дрехи, изправи ме, а на учудения ми поглед отговори просто: "Ела с мен..." Поведе ме към банята, където бе напълнил ваната, а покрай нея горяха запалени безброй свещи. От изумление просто се усмихвах - всичко беше като по филмите, нещо, което никога не бях предполагала, че може да се направи при нашите, български условия. Влязохме във ваната, а чашите с вино остави на специално предназначена за това поставка... Усмивката ми ставаше по-широка - явно собствениците на хотела наистина се бяха погрижили да осигурят романтиката и  незабравимото преживяване на гостите си... Наслаждавахме се на топлината на водата, на нежно докосващите се тела, на меките прегръдки и леко галещите ни ръце, на тръпчивия вкус на виното, което се разливаше и стопляше кръвта ни, на целувките, които от нежни ставаха все по-горещи и по-страстни... Водата ни обгръщаше и се люлееше при всяко движение на телата ни, придавайки им някаква освободеност, някаква лекота, а ние... ние изгаряхме от желанието да бъдем отново онова единствено цяло... "Не бързай... имаме цял ден, само за нас"- целувайки ме, шепнеше Тони. Целувките му ставаха по-страстни и по-дълбоки, ръцете му галеха всяка една част от тялото ми, запалвайки в него такъв невероятен огън, сякаш щях да изгоря там... в него... от желанието си... Телата ни бяха толкова здраво впити едно в друго, все едно бяхме голяма амфибия, полюляваща се и разплискваща вълни във водата, извивайки се от страст... В момента, в който просто имах чувството, че не издържам повече, Тони с едно-единствено нетърпеливо движение проникна в жадното ми тяло. Обожавах този негов начин да ме обладава - сякаш с това негово единствено движение не само проникваше в женствеността ми и ме изпълваше докрай... вливаше цялото си същество в мен, проникваше до всяка малка фибра на тялото ми... потъваше в мен, превъплъщаваше се в мен, сякаш не съществуваше като отделен индивид, а чрез мен... обладавайки тялото, обладаваше и душата ми и я отнасяше зареяна на светлинни години там, някъде в пространството... да се рее в орбитата на разтърсваното ми от оргазмените вълни тяло... В моменти като този, сякаш не съществувах, отворените ми очи не виждаха нищо - нищо друго освен черна космическа празнота и звездни проблясъци... ушите ми не чуваха нито звук, заглушени от неистово дивите ни стенания, носещи се на вълни около нас... тялото ми... всъщност нямах тяло - бях просто малка прашинка, рееща се из небитието...

Когато се съвзех, лежахме голи на леглото, един до друг. Гледаше ме и ме галеше нежно, без да казва нито дума. Не знаех нито откога съм там, нито как съм стигнала до там, просто нямах представа за нищо. Гледахме се дълго в полу-затъмнената стая, а върховете на устните му докосваха всяка малка част на тялото ми. Прегръщаше и галеше, целуваше и ме гледаше с обожание, отпивахме по глътка вино и продължавахме... Наслаждавахме се един на друг без думи, в тишината... Думите бяха твърде слаби, твърде невзрачни пред това, което усещахме и двамата, думите бяха излишни... След втората чаша вино във вените ни се разгоря отново онзи неистов огън, който опожаряваше телата ни, душите ни и последните останки от здравия ни разум... Онзи огън, който ни караше да се сливаме в едно, да се любим толкова страстно, сякаш идва свършекът на света, да изкараме наяве и осъществим и най-безумните си, дивашки фантазии, най-дълбоко скритите си, тайни мечти... Онзи огън, с който творяхме, но вече не любовни куплети, а преливащи се една в друга строфи на страстта...