...
Студено ми е. Няма ток, а как искам нещо да ме сгрее отвътре и отвънка, да не мога да мисля. Когато ми е студено, мисля за всичко. За гадните сутрини по спирките, за объркания ден, за празната къща, за всичко. Обърквам се повече, а не ми става по-топло. В тоя момент съм като една огромна снежна лавина. Която е толкова малка, а след миг голяма. Която е пълна с толкова въздух и толкова празна... Която поема всичко в себе си, и тайно го отдава на всеки... Снимка над шкафчето. Спомен! Върна ме онова лято преди пет години в гората на мястото, където ходехме всички. А бяхме толкова малки, наивни и кротки. Бяхме само деца. Сега какво...? Не се виждаме, всяка бърза за работа, по задачи, по мисии, а времето е толкова малко и не ни стига, защото от малки сме си разпиляни и никога не слагаме всичко по мястото му.
Отново тоя студ. Няма ли как да изчезне? Не обичам, когато е студено. Зимата е време за любов и чувства. Зимата е време на топли емоции с хладни хора. Зимата е гадна. Затова и Ледената Кралица е мразена от хората. Но аз я харесвам. Истинска е. И не трае само 3 дни (както всяко чудо). Трае 4-5 месеца.
Тъжно ми е. Тази година всичко почна различно. Нещо не е на мястото си...
А може би мисля така заради студа...
Токът дойде. Не ми става топло.
Чувствам себе си като еднорог...

П.П.: Подарявам си звездичка тази нощ, за да може този път да ми покаже правилната пътека...