Разхождах се сам по студентските улици, а времето бе тъй прекрасно. Зимата все повече започваше да се усеща и това създаваше едно празнично настроение в иначе сивото ми ежедневие. Луната отново бе тъй ярка, а небето червенееше, което ме навеждаше на мисълта, че скоро отново ще се борим с ярко билият сняг. Красотата ме заобикаляше, където и да погледна ,но една мисъл ме терзаеше и не ми позволи да се насладя на прекрасната гледка.

За какво ли говори? Каква ли бе тази мисъл? Ума ли си е изгубил? Би попитал всеки един читател.

Отговорът бе тъй прост – Тя.

Колкото повече навлизах във все по тъмните и непознати улички с оскъдно осветление, толкова повече се задълбочавах в мисълта за нея.

Търсех отговори на въпроси, които все още не бях изрекъл, но с всяка крачка отговора се отдалечаваше от мен.

Тя бе красива! Усмивката и озаряваше деня ми и ме караше да се чувствам тъй жив и удовлетворен от живота си.

Тези чувства побъркваха моят ум и моето тяло. Не знаех какво се случва, но с всяка следваща крачка все повече исках да разбера защо и какво чувствам , да разбера себе си и своите чувства.

Определено тази жена не бе случайна в моя живот и надали има случайни срещи и хора във всеки един живот.

Аз бях егоист, защото мислех за собственото си щастие и не разбирах любовта. Любовта, която остана загадка в целият ми живот, любовта ,която криеше и малкото доброта останала на тази земя.

Не знаех да обичам и само ранявах. Сега мисля, че обичам и сам се обричам.

Въпреки всичко присъствието на тази жена ми въздействаше по начин, който не мога да опиша.

Тя не бе случайна и го виждах в очите ѝ. Исках я, желаех я, копнеех за нея, но страха обземаше тялото ми и не ми позволи да я имам. Този страх не ми позволи да получа отговорите за които копнеех, от както я видях,този страх я отдалечи от мен.

Вече съм в моето общежитие и се чувствам адски огорчен. Тя е толкова далеч от мен макар и на шепа разстояние. Отново самотен се губя във всеки един ред.Отблъснах я, а просто исках да я хвана за ръка и да я прегръщам дълго през нощта.