Нека ви разкажа една история. Едно приключение, което няма да забравя. Дали ще ми повярвате, ако ви кажа историята за стъкления музей, които посетих. Може би трябва първо да ви разкажа историята, а вие сами да прецените! Беше лятото на 1778-а, аз бях само на десет и игрите бяха моето ежедневие. Живеех само с татко си, които беше дърводелец, понеже моята майка беше починала отдавна и аз дори не си я спомням. В работилницата на татко имаше всякакви дървени играчки. Играчките от дърво бяха красиви и достатъчно издържливи, ако силата ти е малка. Веднъж, докато татко имаше работа в града и ме бе оставил в работилницата да си играя, изведнъж зърнах една кутия. Но тя не беше обикновена кутия. Тя бе цялата от стъкло, а на капака ú отгоре имаше малко червено копче, та докато я държах, можех да се огледам толкова добре в нея, понеже кутията сякаш бе лъскана с часове всеки ден, защото нямаше и петънце по страните ú. Когато я отворих, бях смаян. Вътре лежеше малка изящна кукла, цялата направена от стъкло. Изящната ú стъклена коса бе придружена с малки кичури с изящен сребрист прах. А когато погледнах малките ú стъклени очички, забелязах, че бяха направени така, сякаш ако беше истинска, куклата би имала най-прекрасните стъклени, но не особено щастливи очи, понеже погледът ми остана вперен именно в тъгата в очите на стъклената кукла. Беше толкова красива, че когато понечих да я взема, от вълнение я изтървах и на пода се чу трясък. Куклата лежеше разбита на хиляди стъклени парченца. И изведнъж нещо в мен ме прониза, докато гледах малките парченца стъкло, лежащи на пода. Сякаш нещо ме бе привлякло в тази играчка. Но както и да е. Докато се чудех как да събера парченцата стъкло, татко ми изведнъж влезе в стаята.Чувствах се виновен и гледах с вперен надолу поглед, който показваше колко съжалявам. Татко ми погледна първо разбитите стъкълца, после мен и сетне каза:
- Мисля, че е време да ти покажа нещо, но първо събери стъкълцата и ме почакай в колата - каза той, а аз започнах да предчувствам, че скоро ще разбера какво толкова ме привлече в тази изящна красива фигурка.
След като почистих добре, реших все пак реших да не хвърлям парченцата, а ги сложих в малка кесийка, която прибрах в раницата.Татко и аз потеглихме и аз заблелязах, че улиците, по които минавахме, не бях виждал досега и когато колата спря и аз спрях да се огледам, погледът ми се извиси нагоре, и видях не много голям и висок стъклен замък. Беше около два метра, висок достатъчно, за да може да влезе някой вътре. В първия миг помислих, че сънувам - не бях виждал постройка, цялата направена от стъкло. Вратата, която ме делеше от непознатото в съкления замък, беше в синьо. Много светло ярко синьо, а дръжката на вратата беше от чист кристал, който ме подканваше да я отворя. Тогава изведнъж усетих как баща ми казва:
- Е, вечно ли ще седим така, или ще влезем - след което сякаш се отърсих от изумлението ми и натиснах дръжката.
Само ако можехте да видите това с очите си. Пред мен се разкри тълпа от хора, които изработваха всякакви предмети: животни и паметници от стъкло. Забелязах най-напред красивия фонтан, който се изпречи пред погледа ми. Беше толкова красив, целият блестеше като безброй брилянтни малки сияещи звездици, а водата нежно го галеше с тънката си кристално чиста струйка, която се стичаше по страните му. После погледът ми се насочи към безбройните стъклени играчки, които ни заобикаляха навсякъде и бяха поставени в малки стъклени кутийки, сякаш бяха исторически експонати, които се пазеха изключително добре. Имаше всякакви играчки за каквито можете да се сетите, кукли, камиончета, мечета и всякакви видове животни, някои от които изглеждаха малко страшно, и за миг се усмихнах, като си помислих колко добре е, че не бяха живи, понеже иначе възхищението ми можеше да се превърне в невинно красив ужас. Всички играчки бяха украсени с всякаква на цвят блестяща боя и бяха излъскани перфектно също както малката прекрасна кукличка, която бе останала в съзнанието ми, и изведнъж погледът ми внезапно се измести. В центъра на залата, заобиколена от всички тези прекрасни играчки, стоящата на леко висок стълб и със стъклен похлупак отгоре, лежеше прекрасната кукла, която бе превзела мислите ми още в първия миг, когато я видях. Беше същата, абсолютно същата. С прекрасната си коса и кичури, обсипани със сребрист, и същите онези очи - толкова красиви и толкова тъжни очи. Тогава чух, че татко каза през сълзи:
- Тази кукла, която ти видя, е майка ти. Тя почина млада и тази фабрика е пострена от нейния баща. Когато се запознах с нея и се влюбихме, нейният баща почина и ú завеща фабриката. Майка ти много обичаше тази фабрика и се възхищаваше постоянно на всичко, което виждаш сега. Но тя почина, след като стана инцидент във фабриката. Един от работниците без да иска събори една от кутиите с играчки, която висеше на онзи полилей - и той ми посочи големия кристален полилей, докато го поправяше, и кутията се разби на парчета на пода, и аз забелязах как майка ти беше паднала на пода и лежеше неподвижно. Последните ú думи бяха да не затварям музея и да се грижа за теб и аз ги изпълних. Не затворих музея, но го продадох на един много богат човек. Просто не можех да преодолея болката и се отказах от него. Преди да продам този музей, направих двете кукли точно по подобие на майка ти. Едната я оставих тук, за да може да бъде символът на това прекрасно място, а другата, която ти намери, я взех при мен, за да ми напомня за моята любима.
След тези думи аз се раплаках и извадих от раничката си парченцата стъкло, и сълзите ми обливаха малките кристалчета. Татко ми каза, че мога да идвам тук, когато поискам, след което аз просто останах с вперен поглед в куклата, а после изсипах всички стъкълца върху стъклената кутия като знак, че дори и на парчета нейното място е тук!
© Мони Иванова Todos los derechos reservados