Стоя пред огледалото. Не помня колко време изтече и дали изобщо е съществувало някога. Чувствам се толкова уморена а началото дори не е идвало. Мислите ми отлитат нейде или по скоро аз се отдалечавам от ума си. Механично протягам ръка към зеленясалото замъглено стъкло с безразлично изражение. Мъртвешки бели пръсти, плъзгащи се по студена гладка повърхност, покрита с прах. Без звук... Никога не го е имало... Съществуват само два образа, разделени със стъклена преграда. Две отделни същества. Един оригинал и едно копие. Или може би две половини, откъснати една от друга. Една душа, разкъсана на две. Неизвестността е необятна. Остави я да те обгърне и ще намериш смисъла, който търсиш в просторното нищо. Още няколко минути съзерцание. Или пък часове. Мисли, бушуващи като океан в твърде малко пространство... Чии образ е истинският. Аз ли съм отражението или това, което виждам да ми се усмихва зловещо, е моето копие... Дали не съм същата аз, гледаща се отстрани в това място на забравата. Моментът на истината е близо. Един чист, премерен удар. Юмрукът се забива с все сила в центъра на огледалото. Ето... звукът се появява... Стъклената завеса се срива бавно и от двете ù страни не остава нищо. По земята се търкалят парчета строшени образи... След секунди парчетата се разпадат на прах. Или пък след цяла вечност...