Имало едно време... или поне така започват приказките - тези с щастливия край. Но има ли такива и в исинския живот? Както и да е...
Имало едно време един влюбен младеж. Толкова влюбено момче не е имало никога. Мислел единствено за любимата си: за тъмната и коса с цвят на кестен, за топлите й като кафе очи, за усмивката й - по-ценна от злато. След училище той тайно я гледал: как прекарва ръка през меките си коси, как нежно се усмихва, как свенливо свежда поглед. Наблюдавал я отдалеч, защото нямал смелост да я погледне право в очите - страхувал се, че ще загуби ума и дума.
Той търсел най-подходящия начин да признае чувствата си. Написал й писмо, но то му се сторило глупаво. Откъснал най-красивата бяла роза, отразяваща невинността й. Написал й поема, но не можел да изрази с думи любовта си.
Трябвало да й подари нещо, което да отразява безмерната й красота, но на света нямало толкова съвършено и изящно нещо.
Но ето, че един ден, напълно нещастен и обезсърчен, докато се разхождал по улицата, го намерил: идеалното съвършенство. Било малко стъкъкце на тротоара. То пречупвало светлината и давало очарователни отблясъци. През това стъкълце се отразявали най-красивите неща на тази земя. Това бил най-достойния подарък за неговата любима. Вече може да отиде при кралицата на сърцето си.
Още на следващия ден го сторил. Подал й стъкълцето и казал:
- Ти си красива точно като това стъкълце - най-красивото нещо. С това кристалче искам да ти покажа колко те обичам.
Любимата му погледнала пренебрежително и него, и подаръка и казала с остър глас:
- Искаш да кажеш, че приличам на това евтино стъкло! - тя студено се изсмяла. - Какъв загубеняк! - и си тръгнала. Оставила момчето само със стъкълцето в краката му. Оставила го сам и объркан, а една сълза паднала върху единствената частица, останала от сърцето му. Огорчен, вече нищо не му се струвало красиво. "Любовта не съществува!". Защо му трябвало да се влюбва - пълна загуба на време...
Ето така свършват моите приказки - с не чак толкова щастлив край - като в живота...
© Девс Todos los derechos reservados
Май не си се влюбвал/а още, като стане някой ден и теб ще се наложи да те оперират от фантазия и блянове по целувчици, погледи и дрън, дрън :D.
Има различни хора – някои фантазират повече, други – по-малко, някои са непоправими романтици, други са с по-студени характери и не обичат да се лигавят много, пишейки за стъкълца и звезди (като мен по принцип :D), но всеки с разбиранията си. Не може да отричаме едните и едва ли не да ги слагаме в категорията ‘глупаци’, защото имат различно мислене от нашето.
Има ли смисъл да спорим? Както казах вече – всеки с разбиранията си в края на краищата.
Правете любов, а не война :D