Беше изправена право нагоре. Не виждах. Нямаше как да видя в пълната тъмнина. Усещаше се с гравитацията, която беше в своята максимална сила.
Невиждането играеше своята благотворна роля върху сетивата и силите ми, като им спестяваше вероятната истина. Въображението пък, обратно, тушираше този ефект. Когато умората започна да действа, то започна да задава тревожни въпроси. А сега накъде? Като че имаше два пътя. Докъде така? Докога така? Още колко ще можеш да издържиш, докато умората те надвие, не направиш добър хват и.... паднеш? Какво ще стане тогава? Ако не знаеш какво и къде има напред, добре усещаш какво има и колко назад - оттам идваш! Паниката на неизвестното започна да обзема душата. Изглежда въображението и сетивата са нещото много земно в нас, но неподвластно на гравитацията. Нещото, което не би отишло в небитието заедно с нас по своя воля и би протестирало активно с апокалиптични и болезнени плакати при всеки наш опит да го пренебрегнем.
Стълбата беше устроена доста особено. Т ...