Стъпала
Откъде се взе тая виртуозна енергия в мен, не мога да кажа. И то за някакви камъни. Все едно ми бяха откраднали жената, проклетите цигани!
Нямам нищо против ромите. Играл съм с тях, пари назаем съм им давал и са ми ги връщали... но виж, срещу крадливите цигани, ако ще и българи да са – имам! Много имам!
Нашата къща на село е насред улицата. До реката. Казвам наша, защото е родова. На прадядо ми, на деда ми Гьоше, на баща ми – и сега на мен. Не съм я купил от някой погубен род. Наша е!
И винаги е била на улицата. Другите се крият вдън дворовете – зад изгнили плетища и обрасли имоти, зад огромни каменни стени със зли кучата и видеокамери, а нашта – на пътя.
„Абе що си я цопнал като кравешка фашкия на улицата, бе!”, рекла една стара конкуренция на прадядо ми навремето, но и той не му останал длъжен: „Ами все да ти е в носа и в очите!”, рекъл, или нещо подобаващо. Разбираемо. Нали били двамата най-богати селяни. Ама никой не посягал на имота на другия.
А сега – цигани... Мамка им! ...